Станка Пенчева: Закъсняло писмо
От HighViewArt
Помниш ли?
Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо -
сякаш за мен бе постлала земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита,
и езера, засияли сред каменни хребети -
с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра,
щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твоите мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори,
после запита:"Къде ли се свършва простора?"
Може би скоро ще кажа през сълзи: Да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.
Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?
Ето го мойто писмо закъсняло...
Станка Пенчева
