Светът затлъстява и от многото думи, от дебелашката им и опредметена употреба те станаха разменна монета

17 юли 2017

Надига се вечността върху мимолетността…

Методи Джонев: Поезията е между и над думите. "Безсловесието" в думите казва много повече само с едно кимване, помахване или намигване.

Светът затлъстява и от многото думи, от дебелашката им и опредметена употреба те станаха разменна монета. Низост е да говориш, когато трябва да мълчиш.

Поетът Методи Джонев от Кюстендил е автор на 20-ина поетични книги, кои от кои по-оригинални, а стиховете в тях кои от кои по-кратки. Непривичните му стихове в ред или два на цяла страница, дори изглеждат непосилни за някои предубедени читатели.

Сред заглавията на книгите му са: "Буквален човек", "Барутен неграмотник", "Живея в себе си предимно", "Сянка в рая", "Като Титаник за сламка", "Просещ думи", "Поанти", "Неблагонадежден до поискване", "Гаври и гаргари", "Надига се", "Очовечаване", "Третият закон на Нютон", "Нощно шкафче".

Носител е на първа награда на Националния поетичен конкурс "Биньо Иванов 2010". Член е на Сдружението на независимите писатели. Представя творбите си по оригинален начин и ги подарява с автограф на всеки присъствал на представянето им. 13-ата си книга "Едночисленик" представя в двора на кюстендилски храм.

За него думите маркират смисъла в краткостта най-вече. Книгата му "Над" е пример за това как и къде се поставят най-злободневните смислови поанти. Казва, че тлъстините в живота нямат място и в литературата, но аскетизмът, синтезът в духа, пренесени в думите, стават солта в словесната нива и в живота.

И точно те отразяват като прозрения скритата същност на битието. А в своето битие се стреми да не се отдалечава и отрича от същината си, да живее в сговор със себе си. Изобщо, не се бои от днешния хаос, защото, само ставайки все по-всемирен и хаотичен, щял да премине в някакъв ред.

- Методи, приисква ли ти се понякога да си починеш и от думите? Изобщо, как си почиваш истински, как лекуваш и избелваш душата си?

- Наистина човек има нужда понякога да се самонаграждава с подобни неща. И аз имам такива потребности. Избелвам душата си като гледам да не я замърсявам, въпреки че е трудничко...

- Една сутрин по телефона те сварих на "лов" за думи сред природата, на ежедневната ти разходка. "Събрани" или провокирани там, те също ли се оприродяват или винаги са си били такива, но недооценени сред урбанистичния ни пейзаж?

- "Ловуването" на думи не става само в природата. Те са навсякъде, но поетичните думички имат това невероятно свойство да се укриват, да се смълчават някъде и се предават само на много чисти хора, може и да не са поети. А иначе, думите са като хората - тъй като не можем да ги очовечим (слава Богу), ние ги оприродяваме и ги доближаваме до тяхното крайно предназначение - да отразяват и да означават нещо.

Защото не само напоследък, думите служат да опаковат и да алабализират нечии не дотам чисти помисли и деяния. Само Царят на думите може да е гол. И мълчалив. А колкото до моите думи - те са ми дар, който гледам да не прахосвам. Пестя от думите, това е моето богатирство. И богатство, разбира се, което подарявам безогледно.

- Ти помниш, имаше един японски театър, който измълчава мълчанието – пианистът поседява пред пианото, преживява в себе си музиката, покланя се и си тръгва… Някакъв паралел с твоето изкуство?…

- Пълен, равностоен паралел. Мълчанието или малкоговоренето трябва да се оголват до сетните си костици, за да могат да кажат нещо, все пак. Ще си позволя да ти отговоря с едно стихотворение, което си има повечко думи, но е възхвала на безмълвието. То е посветено на моя приятел Пламен Анакиев, поет, журналист и издател.

ПО ВРЕМЕ НА КРАЯ НА ДУМИТЕ

В разговор с редактора ми
решихме да няма никакви думи
в следващата ми книга,
за да не смущават светлината на белите листа,
да не накърняват чувството за мълчание,
да не измъчват читателя.

Да останат само две ослепени корици,
които привечер да подозират,

че някаква поезия се навърта наоколо.

Това е - не, че колегата, музикално безприказливец, не знае нотите, или пък аз не знам как разюздано се глаголи...

- А онези слова, първозданните, девствените - защо толкова рядко просветват с първичната си и приласкаваща сила? Как усещаш словото-съблазън?

- Поезията понякога може да бъде и блудница. Ослепителна изкусителка и тиранична любовница.Тя може да те замъкне в някое мазе и да издевателства с теб, да те инквизира. Но може и да те възкачи там, където никой преди теб не е бил. Е, ако се случва много често, няма да е поносимо. А иначе, думите отдавна не са девици, не са ангелчета.

От много дебелашка употреба те са станали просто като парите, нещо което се разменя срещу друго нещо. Често казвам, че от много думи поезията затлъстява. А късчета самородни думи се появяват на върха на езика само на избрани.

- Много е странно твоето поетично междупространствие, между редовете ти върху белия лист… Сякаш, то е по-важно във виденията ти от самите знаци? Какво диша там?

- Както това, което е между капките, е дъжд, това, което е между дърветата, е гора, така и това, което е между думите, е поезия. Безтелесните думи са мойта любов, мойта наслада и първопричина за всичко важно на света и в живота.

Опредметена, думата губи много от обаянието и смисъла си. А безсловесието в думите диша учестено и някак тревожно, искайки да каже всичко само с едно кимване. С едно сякаш нехайно помахване и великодушно намигване. Но с категоричната убеденост, че истинската поезия е НАД.

- Наистина, си едночисленик, единк на самостта и самотата. Толкова са ти важни и на глед дребните, ама много дребните нюанси… Кога многотата прелива и преминава в своето противоположно състояние?

- Едночислието има многосмислие, включително и нещата, за които питаш. Раждането на поезията е процес мъчителен и иска от автора всичко с мълчаливото съгласие на таланта. Много е жестоко.

Според една моя теория, всеки поет някъде дълбоко в себе си, или плитко, в зависимост от мисловно-емоционалните му пластове, трябва да има голяма флотационна фабрика, която безжалостно да преработва тоновете словесна руда-плява и ако има късмета, в края на процеса може и да се изтърколи звънко и победоносно едно мъничко парченце поетическо злато.

Това се случва рядко и в никакъв случай не идва само даром. А самотията - самота е присъща на общителните хора, тъй както страхът е присъщ на храбреците и тъй както скромността - на знаменосеца. Писането е убийствено самотно занимание, но не се знае къде и кога ще стовари върху неподготвената ти главица стих или предусет за нещо като поезия. После е лесно - ръката само записва.

А в дреболиите, именно дяволът намира убежище, в детайлите, в нюансите, в придиханието, в преддверието на поезията. И ако съумееш да го впрегнеш да ти пише и стихотворенията, без да сключвате договор, това се казва райска работа.Тогава и многотията се укротява и всичко застава на местата си, в зависимост от таланта на дявола.

- Тези дни си поприпомних написаната от Алистър Кроули "Книга на Закона". Там се говори за силата на Господаря на Мълчанието, чиято нямост обгръщала тъмно-синьото небе. Не ти ли се вижда това много мистериозно?

- Дяволът е този, който създава империи. И ги разрушава. Дяволът е вестоносецът на Бога, ангелът е светлата му сянка. Ние всички като че ли сме от отбора на ангелите, но тайничко чакаме оферта от дяволския тим. Изкушението да попаднеш в греховна дупка е по-силно от ленивия вървеж по асфалтиран път.

Не съм чел "Книга на закона", но за мен е ясно, че Повелителят на немотата някога е бил голям бъбривец. За да победиш някого или нещо, трябва да го изговориш. Мълчанието е отправна точка за предстоящо говорене и крайна точка на вече казаното.

Исполинско е усилието да замълчиш, когато имаш много за казване. Низост е да говориш, когато трябва да мълчиш. Няма никаква мистерия, но не бива да забравяме, че самото изникване на словото от нищото е огромна мистерия. Като при възникването на човеците.

- Като приближаващ се все повече и повече към Тишината, не смяташ ли, че новият Вавилон на твърде дълго опакования ни в думи свят, вече е време да се срине - като древния такъв, искал да се доближи до Бога с многото си различни езици, без да подозира, че това най-вече е възможно чрез безмълвната молитва...

- Дълго време живеем на върха на този Вавилон. И дълго време Всевишният ни търпи и ни гледа акъла. Космополизация, урбанизация, механизация, електрификация плюс нещо си и т.н. Това са все работи, които затягат примката около тънкото вратле на изхабената ни цивилизация.

Кулата засега само се клатушка и ако не се усетим, че сме само едни мушитрънчета в окото на Вселената, сме обречени. Затова е по-добре да помълчим дружно на различните си езици няколко века. Защото тишината лекува. Особено когато е в покой.

- Странна, ама много странна "птица", с на обратно растящи крила, си ти. Не ходиш по конкурси, четения, не си в нета Компютърната и интернет залисия са ти чужди. Самодостатъчен си си. И това не е нито поза, нито грим, нито гордост, а състояние. Опазено – незнайно как, може би, и за самия теб. Предпочиташ да си говориш с боровете, какво им казваш? И тогава за кого е цялото ти казване?

- Да участваш непрекъснато в конкурси, според мен, си е чиста проба профанизаране изобщо на идеята за творчество. Какво значи да се съизмерваш с други, какво значи жури да казва какъв автор си, какво значи дългата или къса редичка с награди и звания. Ами нищо не значи, разбира се. Цялото това духовно и душевно кръвосмесителство и литературно лигавене (особено преди - при комунизма) ми е било винаги чуждо.

Противно ми е даже да си спомням как нищожества се самонаграждаваха с титли, как се самовъзхваляваха в огромни цикли по създадените от тях за тях тежки и мухлясали вестници и списания. Как организираха живота на себе си и как искаха да уеднаквят живота, примерно, на Биньо Иванов, Коста Павлов, Николай Кънчев, Радой Ралин и някои други с тяхното величаво живуркане. Как да участваш във всичко това.

Сега нещата в литературата се повтарят в значително по-малка степен. Обаче много по-перфидно. Същото е и в така нареченото ни общество. Кое ни е общото в тази канска надпревара всеки да е оличностен в материално-финансов смисъл. Първо си умирам от смях, след това дълго време ми е жал за човечеца, комуто предлагат, примерно, министерски или друг висок пост и той, видите ли, приемал това като предизвикателство.

Не, драги. ти приемаш поста от властолюбие, славолюбие и сребролюбие. Така си го и кажи. По-достойно е и по-правдоподобно. А предизвикателство е да се изправиш срещу Голиат, без да се казваш Давид, т.е. да не са ти разказвали притчата.

Опитвам се да се опазвам, като се оприродявам. На "ти" съм с всички борове из Хисарлъка. Те са най-изразителните и удивителните в поезията на гората - високи, строги, много значещи. И много видели, и знаещи. Закачливо ми изпращат шишарки-послания и аз се стремя да ги разгадавам, да усещам цялата им мъдрост и прелест, цялата им значимост и ирония: "От лисото око на бора слисан / шишарка крокодилска се отрони".

Имам много стихотворения, посветени на гората и на боровете. Според мен, обаче, те са натоварени с много и различни смисли, които грамотният читател много вярно усеща. Но когато видя някой бор, отскубнат от буря и смирено полегнал напреко, ми става действително скръбно на душата. Защото падналият бор е само дървесина, както безсмисленият човек не е личност.

За мен ще е истинска награда, ако някога, по някакъв начин боровете ме приемат за един от тях. Това малко ли е като казване? Ето нещо такова:

УРОК ЗАЕДНО С ПРИРОДАТА

на Малина Томова

Поставям знак за тишина
в поляната с нечувани глухарчета.

* * *

ЕКОСТИХОТВОРЕНИЕ

Насред природата от борове накапана -
асфалтова пътека.

Господи, не те ли наболяват ходилата.

- Всичко в живота ти е все още много свежо, неповторимо, но ти носи и много тъга… И все пак има надежда, май, щом "надига се вечността", макар и "върху мимолетността"…

- Тъгата и радостта са стари дружки. Самият аз съм поправим оптимист. Всеки ден е различно. Във всеки случай, не се опитвам, като лорд Байрон, да понеса на плещите си всемирната скръб, просто поемам моята си част. Изобщо - шарена работа. Вечността е безспирна поредица от мимолетности. В едно стихотворение казвам, че човекът не е тяло само и времето не е само часовник.

В днешните усукани времена е страшно важно да не се дърпаме сами назад. Дето се вика - има кой друг да го прави. Нужно е простичко да вярваме в любовта и надеждата. И да живеем не по правила, измислени от други, а да правим това, което смятаме за правилно. Е, ако има съвпадение с Божиите заповеди, какво по-добро от това.

А ако се върнем към голямата тишина и голямото мълчание, и начините, по които те се ошумяват, все пак - аз имам едно верую: думата е безплътна, затова е нетленна!

- А "нетленни" ли са и така наречените класически критерии за дълговечност в литературата и в изкуството, въобще? Не идва ли неразбирателството между различните поколения творци именно заради тях?

- Да ме извини този, който е измислил понятието класически критерий, да ме извинят Боало и компания през времето, но това, според мен, е несериозно и е въведено може би само за академично ползване. За да бъдеш дълговечен в литературата и в изкуството, въобще, трябва да бъдеш наистина вечен. По какви критерии, обаче.

Има творци-еднодневки, които служат жарко на каузи, тясно обвързани с политика, власт, пари. Те са искрометни, непрекършими, саможертвеници за чужда сметка. Те се самоопаковат в своята маниакална краткотрайна целофанност, но правят всичко възможно да се изживяват като вечни, подпомагани от други услужливи песнопойци - назовавани литературни критици. По някаква справедлива ирония - те не можеха да пишат, но и никой не ги четеше. Даже не се четяха помежду си, от взаимно отвращение.

Ако си белязан от Бога за дълговечие, ще бъдеш. Ако не си – няма да бъдеш. Простичко е. И „неразбирателството“ между различните поколения творци няма нищо общо с това.

Не знам дали е за добро, но моята поезия сякаш диша и се развива през различни епохи - трудно е да се каже дали е писана през ранното средновековие или през късното възраждане, или пък предстои да се напише. Нямам котви, нямам жалони, не се приземявам в днешния календар.

В този смисъл тя, моята поезия, е едновременно и мимолетна, и дълговечна. Други да си поставят критерии и да се оправдават с поколенчески противоречия. Истината, обаче, е само една - времето работи за талантливите. А талантливите осветяват времената. Особено най-мрачните…

- Моля те да илюстрираш твоето усещане за любовта с някои твои стихове, посветени на нея…

- Ето:

ОПИЯНЕНИЕ

Когато тялото
говори
с друго тяло –
губят му се векове.

* * *

СВРЪХЛЮБОВ

Голата жена
продължава да съблича

себе си.

* * *

ЩЕ ТЕ МЪЛЧА

Докато кажеш боли ме за още тихо.

Огнеопасно –
казваха очите ти.