Всичко е олтар на Бога. И всяка песъчинка от пустинята също
От Лияна Фероли
Всичко е олтар на Бога. И всяка песъчинка от пустинята също. Пустинята е стъпало към Изгубения божествен образ. Тя е сбор от едни първо замръзнали, после вкаменени златни слънчица.
Но всяка малка песъчинка в нея е запечатала в себе си холограмата на загубената святост и жарките следи от нея, които носят обещанието, че можем да си я възвърнем, особено ако бъдем призовани от гласа на Викащия в нея.
Очите на синьонебесната рилска "пустиня"
Цял живот търсим почерка, следите, знаците на ръката, която написа всичко във Всемира, за да можем по този ориентир да следваме по-лесно нашия път.
Но едва когато се докоснем или потопим в необятността и съвършенството на нейните творения, както тези на Седемте рилски езера, не ни остава никакво съмнение, че тя е вездесъща.
В тази мистерия на красотата, лазура, покоя сякаш изобилно е посято семето на тишината, любовта, хармонията. Тихата сила на Божия мир тук надвишава, завладява всеки ум, снишава гордостта, изпълва душата с целебения балсам на безметежността и вечността.
В това свято място всеки проглежда с очите на Рила все повече за света на красивото и доброто.
В "пустинята" на рилската есен
Есента в Рила закачливо ме грабва и подобно на обрулено от дърво листо ме отпраща някъде далече, извън самата мен. И колкото по-малко разбирам, толкова съм по-близо до същността на истината, на красотата.
Рилската есен нахлува в съзнанието ми, поглъща ме изцяло в жълтата си слънчева прегръдка, стяга сърцето като безпаметност. И докато стъпките й потъват в жълто къдифе, в косата ми послушно ляга смирение и пътроцветие.
Като бездънен порив, рилската есен затваря света между безкрайното и крайното. Отпраща го в зоната на щедростта, каквото е небето над Рила. Тъждествен с мъдростта на природата дар, в който няма нищо от това, което разделя хората – богатство, щастие, страсти, амбиции…
Есента в Рила ме изпълва с най-светлите тайни. Тайните, които никога не получават отговор, но са най-силната ни връзка с живота.
Затова и без да става нужда да я виждам, тя ме докосва. Тогава и целият свят, който е преголям за моя поглед, се побира в мен. И това е повече от достатъчно…
В "пустинята" на гората
Шарл Бодлер бе възкликнал преди време: “По-добре пустиня, вместо тротоар!” Вероятно, дотолкова му е било втръснало от цивилизационната и празнословна вавилонска бъркотия, че е започнал да тъгува по звучащите и проникващи естествено неща. Да тъгува по музиката на "пустинята".
"Пустинята: в моя живот е гората. Тази в Рила, където съм родена и често съм подремвала в люлка, вързана между два бора или в купа сено.
Така от много рано започнах да търся светостта, скрита в дървесата, в бистроструйните ручеи, в изографисаните със светлина камъни… Да влизам в храма на гората, да се потапям в Извора на мощта, в абсолютния първозададен ритъм на първичното, вътрешното единство с Целостта.
Затова за мен гората е метафора на "човека-извън". Извън светския живот, който има толкова малко отношение към светостта и особено към тази на гората и на земята.
Но, слава Богу, че един ден всички пътища, водещи навън към материалното, тръгват навътре. Към вътрешната красота и хармония в душата.Въпреки че до нея се стига много трудно и то не с външни усилия.
Докато духовният път на “пустинника” се устремява навътре към божествения източник в себе си, превръща се в жив храм на Бога. Той полива пустинята и тя се раззеленява. Става филтър за мислите и чувствата, става всеобхватност, отвореност за безграничното. Слива се с тишината и светия аромат на покълващото семе на Любовта…
Ри-ла
"Ри-Ла" от санскирит означава “Свещена”
Свещена утроба си ти,
Оплождана от вятър,
Слънце и дъжд…
Смарагдова броеница
От езера, потоци, реки…
Ела и тази нощ в съня ми,
Насели го със само
Твоите си звуци,
Аромати, пейзажи…
Остави ме пак да потъна
В тайнствения здрач
На твоето зачатие,
Чакащо първите лъчи
В жълтите ми ириси…
