''Майкен минонамирачката'' и комичните премеждия в шведската провинция
От Enthusiast
Романът показва, че никога не е твърде късно да започнеш живота си отначало
След „Еликсир за потентност" у нас излиза една от най-четените книги на шведската писателка с огромно чувство за хумор Карин Брюнк Холмквист. „Майкен минонамирачката", издавана от „Ентусиаст", с лекота разказва за главозамайващите небивалици в малкото селце Шилинге и е готова да зареди читателите с много настроение. Романът се превръща в едно от най-продаваните заглавия в скандинавските страни само дни след премиерата си.
Карин Брюнк Холмквист е носителка на престижната шведска награда „Piratenpriset" за 2021 г. Неслучайно тя е една от най-четените съвременни скандинавски авторки, тъй като темите в нейните истории са универсални и привличат почитатели от цял свят. По естествен начин писателката свързва читателите със съдбата на своите художествени образи, в които човек лесно може да се припознае.
Докато Осиан – скромният и почти незабележим жител на малкото селце Шилинге – предприема пътуването на живота си, всичко в тихото и спокойно селище си продължава постарому. Това много скоро се променя, когато Майкен, добронамерената съседка на Осиан, намира на плажа красива саксия, в която да насади цветята си. Но новата ѝ придобивка се оказва взривоопасна мина и това откритие докарва специалните части в селото, които бързо го евакуират.
Майкен се засрамва от постъпката си, но се успокоява, когато цялото внимание се насочва към тъмната и изоставена къща на Осиан. Той никога не е напускал Шилинге и сега всички се чудят къде е изчезнал и дали не е замесен в наскоро случилия се обир на супермаркета.
С топлота Карин Брюнк Холмквист описва уютно живота в шведската провинция, където слуховете се разпространяват бързо и приятелството между поколенията е възможно.
Книгата може да поръчате от сайта на издателство ''Ентусиаст''
Откъс от ''Майкен минонамирачката''
Вятърът подхвана и залюля пътния знак за Сконе, отбелязан с номер 577 на автобусната спирка малко извън Шилинге. Малко по-далеч до едно дърво Осиан
Якобсон беше завързал велосипеда си с грубо оранжево въже, някога част от оборудването на рибарската лодка на баща му. Вятърът накара разхлабения му заден калник да заскърца. Осиан седна в средата на автобуса и постави между краката си два плика от магазин ИКА. На празното мяс-
то до себе си сложи стар куфар с ръждясали закопчалки. Беше го овързал с колан, защото закопчалките бяха счупени.
Беше облечен в дълъг шлифер, а под него носеше тъмен костюм, бяла риза и светла вратовръзка. Лицето му бе сбръчкано, а гъстите сиви вежди приличаха на две космати гъсеници, които ограждаха сиво-зелените му очи. Осиан стисна здраво ръце в скута си. В автобуса имаше само двама младежи и никой не го познаваше. Не се беше качил на автобуса в Шилинге, а измина краткото разстояние до следващата спирка с колело. В селото повечето хора познаваха колелото му и вероятно по време на отсъствието му щяха да се чудят защо е оставено на автобусната спирка. Кокалчетата на пръстите на Осиан побеляха и той присви очи.
– Спри проклетата музика! – Сикстен Алм почука
ядосано на вратата на внучката си, при което силата на звука се увеличи, така че високоговорителите се
разтресоха.
– Остави я – засмя се Майкен. – Не помниш ли, когато на времето пускаше Lucky lips на Клиф Ричард и високоговорителите направо гърмяха? – добави жена
му и нежно го потупа по бузата.
– О, онова беше страхотно. А когато ти пък пусна
Детска вяра в изпълнение на Лап-Лиза*, така плака, че реших, че половината ти семейство е измряло – отвърна Сикстен и закачливо ръгна жена си в ребрата.
– Беше красиво – засмя се Майкен. – Като затворя очи, още си представям как изглежда плочата. Мисля, че „Сонора“** я издаде и върху опаковката ѝ се мъдреше син етикет.
– Все пак всичко беше по-добро от тази врява. Звучи така, сякаш цял оркестър се е сгромолясал от сцена-
та – Сикстен посочи вратата.
– Всяко нещо с времето си – въздъхна Майкен и седна до кухненската маса. – Звукът от стаята на Сара едва ли може да ти пречи, тъй като никога не използваш скъпия слухов апарат, който ти е предписан. Макар че понякога няма да е лошо да го правиш. Особено когато те помоля да изчистиш зеленчуците например. Тогава не чуваш нищичко. Сикстен не отговори. Мислеше, че слуховият му апарат отдавна е престанал да бъде тема на разговор.
Проклета работа. Разбира се, трябваше да се съгласи, че това са пари, хвърлени на вятъра. Беше му труд-
* Анна-Лиса Йост (1889 – 1974) е шведска певица и музикант, популярна както сред шведската, така и сред шведско-американската публика през 40-те и 50-те години на миналия век. Тя пее облечена в народна носия и става по-известна като Лап-Лиза, име, свързано със
саамския ѝ произход. – Бел. прев.
** „Сонора“ е една от първите музикални компании в Швеция. –Бел. прев.
Ухото го сърбеше и понякога звукът ставаше неясен и противен. Сега лежеше напълно ненужен в горното чекмедже на кухненския шкаф. Но Майкен не биваше да му го натяква непрекъснато. В гардероба чакаха два нейни чифта неизползвани обувки, но когато Сикстен ѝ ги показваше, тя просто отсичаше: „И дума не може да става за сравнение.“
– Днес отново има оглед на къщата на Аксел и Герда. Кой би искал да даде 3,4 милиона за малка варосана къщичка в Шилинге? – Сикстен издърпа показалеца си, докато изпука, и Майкен присви очи.
– Ако беше някъде другаде, първоначалната цена едва ли щеше да надхвърли един милион. Но в Шилинге
е друга работа.
– Шилинге – изсумтя Сикстен. – Я се огледай. Няма жива душа.
– Купувачите вероятно ще живеят тук само през лятото, а тогава е пълно с хора. Не бих се изненадала, ако цената стигне до четири милиона. Между другото,
Шилинге е едно процъфтяващо място. Има 1400 души през зимата и много повече през лятото. Твърди се, че има 120 магазина и фирми. Имаме пушилня, Мисионерски дом, пристанищна кръчма и дори театър. Тук има всичко, от което се нуждаем.
– Няма магазин за алкохол и поща. Къде се намират тези 120 компании, ако мога да попитам. Между другото, не ме интересува кой ще се премести тук. Само
да са свестни хора. И защо ще живеят тук само през лятото? Откъде си сигурна в това? Музиката спря, Сара влезе в кухнята и се пльосна на кухненския диван. Сикстен я погледна със сбърчени вежди.
– Остави този проклет телефон. Нали ти казахме, че можеш да го ползваш само в стаята си. Човек направо се изнервя от всичкото това човъркане в него.
– Какво ви засяга това? — измърмори Сара и разроши косата си.
Нещата не вървяха гладко, откакто Сара се нанесе при тях през август, макар те все пак да се радваха, че в къщата цари оживление. Сара беше решила да завърши гимназия в Шимрисхамн. Баща ѝ си бе намерил работа като учител в Селскостопанския техникум в Свальов и родителите ѝ заедно с по-малката ѝ сестра се преместиха там, докато Сара беше избрала да живее при баба си и дядо си, докато завърши гимназия. Не искаше да се разделя със съучениците си. Майкен хвърли бегъл поглед към Сара, облечена в странен гащеризон, който приличаше повече на клоунски костюм. Чувстваше се твърде стара, за да я
разбере. Това се отнасяше и за косата на Сара, цялата боядисана на кичури. Когато тя беше млада, веднъж го-
дишно ѝ даваха пари за скъпото студено къдрене. Днес младите по цяла сутрин стояха пред огледалото с преси, с които да изправят косата си.
– Да, да... – въздъхна Майкен.
– Защо винаги казваш „да, да“, бабо? – Сара се засмя и остави телефона си.
– Все нещо трябва да кажа. Сигурно най-вече когато нищо не проумявам.
– Човек не казва „да, да“, ако не разбира нещо, нали? –
Сара изчегърта парченце лак от нокътя на палеца си. През кухненския прозорец Майкен видя Елса Нилсон да минава на велосипед с нейния черен тлъст пудел в багажната кошница. Една разходка не би навредила и на двамата, помисли си Майкен. Скоро горкото куче няма да може да се побира в кошницата.
Елса беше нахлупила плетената шапка над ушите си и носеше ръкавици. Беше краят на октомври и източните ветрове от морето връхлетяха безмилостно
малкото селце. Наближаваше времето лодкарите да изтеглят лодките си на сушата. Майкен беше изкоренила летните цветя от висящи и обикновени саксии и сандъчета и вместо тях бе засадила ерика и други есенни цветя. Тя обичаше ериката. Като младоженка бе набрала ерика в края на гората покрай крайбрежието на Борбю. Беше я засадила в стара медна тенджера, която беше поставила в ъгъла до кухненския диван.
– Смъртта ли каниш в къщата? – бе извикала майка ѝ, когато дойде на гости. Майкен се беше стреснала и не разбра какво има предвид. – Смърт, смърт, смърт – беше продължила майка ѝ. След това бе грабнала ериката и я бе изхвърлила в градината. Майкен така се уплаши, че направо се разплака от страх. – Смъртта идва достатъчно бързо и без да ѝ помагаш – беше продължила майка ѝ, преди тежко да се отпусне на кухненския диван и да погледне уплашено празния меден съд и с развълнуван глас да заяви, че ако някой внесе ерика в къщата, член на семейството умира.
Казаното от майка ѝ се загнезди в мислите на Майкен, която не можа да се отърси от него седмици наред. Когато една сутрин котката им Трохичка внезап-
но и неочаквано се строполи мъртва на пода в кухнята, Майкен се почувства виновна. И оттогава цветето ерика никога повече не влезе в къщата ѝ, нито пък някоя друга котка.
