Ново издание на вечната детска класика ''Питър Пан''

Източник на изображение: ENTHUSIAST PUBLISHING HOUSE

Читателите ще се докоснат до оригиналната история на Небивала земя

Всички деца порастват освен едно. Вероятно всеки се досеща кое е то. „Питър Пан" от шотландския писател Джеймс Матю Бари отново попада в ръцете на малки и големи. Новото колекционерско издание, публикувано от „Ентусиаст", излиза с автентичния текст от 1911 г. в превод на Боян и Теодора Атанасови и емблематичните илюстрации на Мейбъл Луси Атуел от 1921 г. А редакторът на книгата Александър Попов подготви предговор, в който разкрива защо романът е подходящ за читателите на всички възрасти.

„Питър Пан" не е нито за детството, нито за порастването, а за границите между състоянията", споделя Александър Попов. „Онези граници, които може би някога – или никога – са били цели земи и в които битието се е разгръщало без задръжки."

Първоначално Питър Пан се появява през 1902 г. в романа „Little White Bird" от Джеймс Матю Бари, а две години по-късно писателят включва емблематичния герой в театрална постановка. През 1911 г. е публикуван романът „Питър и Уенди", базиран на пиесата, който мигновено се превръща в бестселър. През 1915 г. историята е адаптирана за по-малките читатели с помощта на писателката и поетеса Мей Байрон.

Очарован от невероятните картини на художничката Мейбъл Луси Атуел, Бари лично се обръща към нея, за да илюстрира ново издание, което се появява през 1921 г. През 1929 г. авторът подарява правата за текста на „Питър Пан" на детската болница „Грейт Ормонд Стрийт". Благодарение на този голям благотворителен жест всяко публикувано британско издание на романа е подкрепа за болните деца.

Мейбъл Луси Атуел (1879-1964) е родена в Майл Енд, Великобритания. Тя започва да твори активно през 1922 г. и до сетния си дъх продължава да радва малки и големи почитатели със своето нежно изкуство. От коледни картички за кралското семейство до илюстрации за списания, рекламни кампании в лондонското метро и детски класики, работата на Мейбъл Луси ще остане завинаги в историята като изкуство, носещо усмивки на милиони хора по света.

Историята за „момчето, което никога не пораства" разказва за приключенията на Питър Пан, Уенди Дарлинг и нейните братя Джон и Майкъл в Небивала земя. Срещата им със страховития пират Капитан Хук завършва победоносно, но в крайна сметка Уенди решава, че мястото ѝ е у дома и връща всички Изгубени деца в Лондон.

„Питър Пан" не е книга само за децата, нито само за възрастните. Тя никога няма да остарее, защото е едновременно за детството и за порастването. Историята има способността да поставя детето и възрастния в точно тази прагова споделена ситуация на несигурност, в която самите понятия „дете" и „възрастен" губят от тежестта си, все едно че са поръсени с прашец от крилцата на фея.

Книгата може да бъде поръчана от тук

Откъс от ''Питър Пан''

Завръщането при Питър Пан в Небивала земя е особено преживяване. За мнозина срещата с него вероятно се е случила в детска възраст, а днес може би държат книгата и четат на собствените си деца. Други пък никога не са се срещали с литературния образ на Питър Пан, а вместо него познават онзи Пан на „Дисни“, или пък на Стивън Спилбърг. Независимо от случая, няма как на възрастния читател да не му стане ясно следното: Питър Пан не е книга за деца. Твърде голяма част от нея няма как да бъде разбрана от едно дете, защото то все още не е загубило детското у себе си.

Как човек загубва своята детинска непринуденост?
Едва ли това става само благодарение на едното порастване, на времето. Загубата по-скоро идва с нарастващата тежест на идеята за „детското“ като за
нещо отделно от живота на порасналия, на възрастния. Осъзнаваме детството едва когато вече сме отвъд него, защото преди това от подобна мисъл просто няма полза, тя само би могла да пречи на игрите и плановете ни. Затова и книга, която е за загубата на хлапашката наивност, не би могла да бъде книга за
деца. Но нещата не са така прости, де да бяха само. Питър Пан не е и книга за възрастни.

Ако се вслушаме по-внимателно в нейния разказвач например, едва ли бихме могли да отсъдим дори приблизително, що се отнася до неговата възраст. Той ту звучи като възрастен – даже далеч по-възрастен от най-възрастните герои в книгата, ту като някое от изгубените момчета – несигурен, незрял, неуравновесен. Този разказвач, който така охотно и ловко се намесва в историята и светуването на Небивала земя, не би могъл да ги познава толкова интимно, ако наистина беше пораснал; но не би могъл и да знае нещата, които споделя, и не би имал тези гледни точки, ако беше дете.

Това е истински разтърсващото осъзнаване, което носи един по-късен и внимателен досег с книгата на Джеймс М. Бари – тя не е нито за детството, нито
за порастването, а за границите между състоянията; онези граници, които може би някога – или никога – са били цели земи и в които битието се е разгръщало без задръжки. Нека си представим, че други едни земи постепенно са започнали да ги изтикват, заобграждат и стесняват  – че от някакъв момент насетне те са престанали да бъдат земи и са се превърнали именно в гранични състояния, през които минаваме мимолетно
и несъзнателно по отредения ни от нечие чуждо въображение път; че една такава менлива и изплъзваща се територия в пукнатините на биографичното време е именно Небивала земя.

Поради тези причини „Питър Пан“ би могла да бъде притеснителна книга – защото разколебава читателя в стабилните категории, които определят хода на живота. Разказвачът сякаш е наясно с този замисъл и се движи едва ли не с непредвидимостта на самия Питър – прескачайки през граматическите времена и гледните точки, от пародията в трагическия разказ, жестикулирайки към изключително различни потенциални читатели. Все пак не трябва да забравяме, че Питър Пан първоначално заживява като театрална постановка по пиеса, написана от Бари.

Театралността присъства на почти всяко ниво на разказа; даже природата в Небивала земя май не е толкова природа, колкото представление, сценография, сюжет: грамадни гъби, служещи за столове; птица, поела на път през морето в собственото си гнездо вместо в лодка; крокодил, който ускорява повествователното време по силата на тиктакащия в корема му стенен часовник. Театралността има за цел да разобличава, но също така да ни учи, че и в живота почти всичко е театрално представление. Само дето публиката винаги е различна и рядко си дава сметка, че
се намира пред сцена. Изпод гениалното представление винаги протича течение, което убягва изцяло на ежедневните категории на мисълта. Костюмите, играта, сцената, сюжетът – всичкото театрално натрупване е опит това течение да бъде скрито по такъв начин, че в невидимостта си то да изпъкне още по-ясно. За него хем трябва да не може да се мисли, хем трябва да не може да не се мисли.

Питър Пан прави точно това – няма ключ към живота на едноименния герой; той е немислим, но читателят не може да спре да мисли за него, при това
както от гледната точка на дете, така и от тази на възрастен. Театралността започва да прави впечатление и да указва употребите си, но това не я прави
по-малко интересна, напротив. Размиването между двата полюса на двойката дете – възрастен води до разколебаване на още редица
противопоставяния, чието изброяване тук би запълнило твърде много място. Важното е, че то усложнява четенето на Питър Пан и го прави неподатливо
на едностранчивост. Известни са споровете и спекулациите относно историята на книгата и автора ù Джеймс М. Бари.

Предполага се, че тя е изпъстрена с иносказателни (и не толкова) биографични подробности: що се отнася например до връзката на Бари с майка му; до смъртта на брат му, който така завинаги си останал малко момче; до опитите на Бари да го замести, влизайки съвсем театрално в неговата роля;
до нещастния му брак; или пък до отношенията му с момчетата Дейвис, които той в крайна сметка осиновява. Различни критици четат книгата през призмата
на психоанализата, на постколониалните и куиър изследванията. Но нейната тайна сякаш не би могла да бъде разкрита от тази или онази теория, или от някое блестящо биографично изследване.

Тя ще си остане абсолютно недосегаема, макар и да се намира на повърхността на разказа, въплътена в образа на Питър Пан, чиито бисерни млечни зъби все така ще ни умиляват и обезпокояват в рамките на един дъх време и заради когото феите няма да изчезнат. Питър Пан съществува на прага – на детската стая, където подслушва приказките на мисис Дарлинг и където сянката му бива заклещена под треснатия от кучето бавачка Нана прозорец; в кухия ствол, който разделя горната от долната земя и който би допуснал единствено и само него; в земите на феите и сирените, които не искат да общуват с никого друг от човешкия род.

Той сам е прагът на порастването на Уенди и прагът на остаряването на мисис Дарлинг – онази целувка в десния ъгъл на устата ù, „която не беше за никого другиго“. За Джеймс Хук и мистър Дарлинг Питър се оказва също праг – на преструвката, че се справяш с живота, че имаш контрол върху него или че изобщо го разбираш, колкото и страховит пират да си и колкото и да си даваш вид, че разбираш от акции и облигации. Този праг е вълнуващ, той води към Небивала земя, към способността да летиш, към велики приключения и към спомени, които никога не сме преживявали. Но той е и страшен, защото би могъл да бъде затвореният безвъзвратно от майката прозорец, която е избрала да забрави изгубеното си момче. Страшен е и от гледната точка на четящия възрастен, и от тази на малкия слушател (не е невъзможно четящият и слушателят понякога да се съвместяват в един и същ човек). „Питър Пан“ не остарява не защото е книга за детството или пък за порастването, а заради способността ù да поставя детето и възрастния в точно тази прагова споделена ситуация на несигурност, в която самите понятия „дете“ и „възрастен“ губят от тежестта си, все едно че са поръсени с прашец от крилцата на фея.

Александър Попов