Издателство Enthusiast представя: ''Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца''
От Enthusiast
В кабинета на детския психотерапевт често идват объркани и незнаещи как да се справят с емоционалните реакции на децата си родители. Чудят се от какво са породени и как трябва да реагират. Какво всъщност се случва в главата на детето?
Тази книга ще се опита да надникне в емоционалния свят на нашите деца, използвайки един необичаен инструмент – българските народни приказки. Метафорите в тях могат да бъдат използвани като ресурси, с чиято помощ да позволим на детето да види позитивната – цялостната картина, да опознае емоциите си и да изгради нови умения за справяне с „приятни и неприятни емоции“…
Как приказките ни помагат да се свържем с емоциите на нашите деца?
Кои от тях са скрити в българските народни приказки?
Как можем да подкрепим нашите деца в разпознаване, назоваване и изразяване на основни или спектърни емоции?
Как да се справим с „трудните“ емоции на нашите деца?
Има ли „добри“ и „лоши“ емоции?
Имат ли място народните приказки във времето на компютърните технологии?
За авторите
Надежда Милева и Петя Терзииванова са психотерапевти, които обичат народните приказки и искат да свържат мъдростта на миналите поколения с потребностите на съвременния родител.
Надежда Милева е психолог, психотерапевт и обучител на базово и майсторско ниво по позитивна психотерапия. Работи в областта на детско-юношеското психично здраве.
Д-р Петя Терзииванова е лекар със специализация и докторантура в областта на психиатрията. Обича приказките от ранна детска възраст. Любимите ѝ български народни приказка са „Златното момиче“ и „Тримата братя и златната ябълка“. Работила е като асистент и главен асистент към Катедра по психиатрия и медицинска психология на Медицински университет в София през периода 2008-2022 г. Изборът на психотерапевтична школа, в която се е обучавала е базиран на интереса ѝ към приказките. Д-р Терзииванова е сертифициран психотерапевт. Работи в областта на детско-юношеското психично здраве.
За художника
Яна Казакова е илюстратор. Завършила е Националната художествена академия със специалност „Книга и печатна графика“, а след това продължава с магистърска програма в Нов български университет със специалност „Илюстриране и графични технологии“.
Когато хване любимите си цветни моливи, илюстраторката „влиза в детските обувки“ и се връща назад във времето. Детските книги са любимото ѝ занимание: „Най-много свобода имам, когато илюстрациите ми са предназначени за деца. Те нямат границите на възрастните и не чувствам нужда да обяснявам защо съм нарисувала нещо по определен начин“.
Откъс от книгата
Какво да правим, когато детето се страхува?
Страхът сякаш е „глуха“ емоция. Когато завладее детето, то не е в състояние да чуе успокоителните думи. Потъва в нея, сляпо вярва, че няма алтернатива, освен страха. Реакцията вследствие на силната емоция може да е бурна, спонтанна и да е рискова за детето (например да се затича, без да се огледа). В този момент възрастният, в желанието си да го успокои, започва да изрежда послания като: „Успокой се!“, „Няма нищо страшно!“ и „Ти да не си бебе, че се страхуваш от това?“. Този тип послания блокират правото на емоцията да съществува и захранват у детето вина, че не може да се справи само.
За да може „глухата“ емоция да чуе, първо възрастният трябва да влезе в ролята на детектив, защото всеки страх следва да се разглежда в контекста на конкретното дете и на причината за неговата поява. Изключително важно е да се покаже разбиране. То е свързано с приемането, че точно в този момент страхът е реален. За да се преодолее в някаква степен емоцията, добре е да се остави детето да говори. Поощряващите въпроси „Какво се случва?“, „Какво те уплаши?“ и подобни дават възможност за по-внимателно изслушване и за определяне на източника или причината за страха.
За децата в предучилищна възраст е важно да преминават през тази емоция. Нужно е да се научат да се страхуват. Страхът е естественият регулатор и помощник в ориентирането им в социалния свят и в границите и рамките, които се поставят от онези, с които общуват. Страхът е застраховката, която децата създават за себе си, за да се предпазят от нараняване и необмислени действия. Детският подтик към страховитото е нормален и естествен. Страшните приказки са любими на децата от стотици години най-вече защото страшното винаги е наказвано и страхът има своя край. Важно е обаче детето да не е подложено на безкрайната стимулация на страха, например да не го плашим с образите на Торбалан, Баба Яга, защото при този модел няма наказание върху носителя на страха, както е в приказките. Този модел може да доведе до сериозни нарушения на съня, храненето и общуването.
Много често зад страха от тъмното се крие страхът от раздяла със значими за детето възрастни. Този страх се появява с развитието на детската фантазия. Напълно тъмната стая изглежда съвсем различна във възприятията на детето. При бебетата проблемът е в това, че не виждат познатите предмети на
обичайните места. Нормален етап от развитието на детския мозък е, когато на около 3-4-годишна възраст децата започват да споделят, че в тъмното (и под леглото) живеят различни същества, които са плод на натрупания, макар и малък, житейски опит. Този опит се придобива през телевизията, филмите, разказите на възрастните, различни събития – преживени или чути. Обикновено този страх продължава до тръгването на училище.
За детето е важно да усеща сигурността от познатата среда.
Важно му е да знае къде се намират вещите му, любимите играчки, какво има до него. Меките светлини в стаята, светещите фигури по стените, отворената врата към стаята на възрастните, наличието на защитен обект (любима играчка пазител), обикновено помагат на децата. Важно е детето да усеща, че има право да се страхува, и да не се срамува от чувствата си. Разсейването и смехът пък са чудесни помощници в ситуации на силен афект,
тъй като те са естествен източник за снемане на напрежението.
Друг механизъм, който ще даде възможност детето да се свърже с тъмното като преживяване на удоволствие, а не на страх, са игри като „Сляпа баба“, „Криеница“ и т.н. Страхът от големи животни е свързан отново със съзряването на нервната система на детето, натрупването на опит и осъзнаването, че поведението на животните може да бъде непредсказуемо и опасно. Често при страха от животни децата повтарят избягващото поведение на техен значим близък с подобен страх. Много изследователи приемат, че зад страха от насекоми и паяци се крие емоцията отвращение, а не страх, както обикновено я наричаме.
Важно е възрастните да са откровени и да не отричат факта, че съществува възможност детето да бъде одраскано или ухапано. Може да се обсъждат варианти как да се предпази. Има опасни животни, но има и много мили. Когато реагира само със страх, детето няма да може да се свърже с удоволствието от играта с някои животни. Страхът от провал е свързан със социалните преживявания – срам и вина. Тук е важно фокусът да е върху силните страни, специфичните способности, умения и компетентности на детето, които допринасят за изграждането на високо самоуважение и добра самооценка. В случая активното слушане и позитивната подкрепа са от първостепенно значение.
Книгата може да бъде поръчана от тук
