Няколко реда защо не споделям всичко с всеки

Какво е споделянето в сърцевината си?

Това е пожелателен, доброволен акт, в който липсва всякаква дирижираност.
Споделянето няма как да стане насилствено. Признанията, които идват от душата, за да стигнат до устата ни, трябва да са на добра воля.
Но преди всичко трябва да са пред правилните хора. Пред тези, които са "нашите". Които сме проверили във времето, които обичаме и най-вече, пред които знаем, че ще бъдем разбрани и с малко обяснения.

Започнах да споделям с изключително тесен кръг от хора и признавам, това е поредното ми добро решение през последната година.
Претърпях метаморфоза. Ако следите внимателно какво съм писала, тогава ще знаете, че обичам промените.
Последователност в действията.
Само глупаците не се променят и казват "ми аз съм си такъв, точка".
Аз пък се променям и развивам. Не съм същата от преди една година, нито от преди месец. С интерес очаквам каква ще бъда след още 365 дни.

Преди време споделях. Споделях дори във фейсбук, направих група за целта. (Става ми приятно, когато читатели на High View Art открият групата в някоя от моите статии, които са чели, където някога съм оставяла линк. Искат да се присъединят към групата и пишат в отговор, че го правят, за да четат още от мен. Думите ми са важни за някого. Оставила съм следа. Търсят още стъпки. Но такива повече там няма.)
Към днешна дата не пиша нищо в групата. Затворих се за непознатите, изгубих интерес, разбира се, и работата ме погълна дълбоко. Отдадох ѝ се. Тя ми се отплаща.

Имах и няколко горчиви разочарования, както радарът ми за фалшификати се задейства, а той рядко лъже.
Това доведе до моята дистанцираност. Човек става предпазлив, за да запази себе си и вече знае на кого да подарява времето си.
Автентичността търси друга автентичност, не търси фалш, сеир и долнопробие.
Както знаете, покрай сухото гори и мокрото. Освен виновните, без да го целя, вероятно съм "наказала" и невинните с отдръпването си и незаинтересоваността си.

Междувременно си тръгнах тихо. Бурните драматизми не са за мен - натоварващо и хабящо.
Тръгнах си тихо, със сигурност незабележимо.

Не харесвам въпроси от типа: "какво ново около теб, кажи нещо", както и ''с какво ще се похвалиш/оплачеш". Никога не съм знаела как да отговоря на такива въпроси, но тези, които ми ги задават, не носят вина и абсолютно разбирам питането им. Всеки има своя различен начин, за да започне разговор.

Моето е друг вид затваряне. Тъй като се познавам доста добре и смея да твърдя съм роден анализатор, natural born killer, моето нещо не е затваряне в черупка. Затварянето в черупка правят депресарите или аутсайдерите, или онези, които скиторят вечно неразбрани и се жалват от всичко - туй не върви, онуй не върви.
Аз не съм този човек. И повърхността ми определено не е крехка като черупка.
Моето е израстване. Ново стъпало.
Приоритизиране.
Потребностите се променят.
Всеки решава колко ще открехне вратата и най-вече пред кого.