Черното дърво: Мамка му! Ще трябва да го направя...

  • Сподели:
Черното дърво: Мамка му! Ще трябва да го направя...
Видео на деня

Излетях през входната врата, за кой ли път вече, и завих по стъпалата надолу.

Сутринта беше прохладна, даже леко ухаеща на студ, свежа и цветна (под цветна имам предвид небето, по което все се захласвам; все още беше зима и всичко останало пустееше) – любимите ми сутрини.

Замислих се за момент. Представих си въображаеми кадри, заснемани през годините, повтарящи се многократно – как излизам и взимам завоя надолу – малка, с огромна раница и още две торби, крачетата ми – обути в онези сладки заоблени обущета, на които викаха "капчица", обикновено или страшно убиваха, или изкарвах години с тях.

Имах и дъждобран, о, Боже, наистина по едно време носих този смотан найлон на себе си…

След това, ето ме пак, този път по кецове с чанта през рамо, блъскаща ме до посиняване в дясното бедро, но така беше модерно – да се носи ниско, а и беше толкова тежка, че нямаше как горката катарамка да издържи иначе, и… с много чанти.

После – на токчета – една стъпка накриво – със спортна дамска чанта и пак много чанти… И сега – още по-високи токчета, ха-ха, не,… не, мозайко смотана, няма да стъпя накриво отгоре ти; огромна кожена черна дамска чанта на Майкъл Корс (върнах я на рекламация след първата седмица, защото се скъса, после година ходих с една дамска чанта и друга торба с учебниците, а сега… еми, състезаваме се коя ще изостави другата първа…) и естествено… много торби.

Едно време бяха пълни с дрехи за физическо и флумастери, сега – със салати и смутита, но все торби. Ето ме. Все същата. Пак различна.

Изкачих последните стъпала – все за толкова години крайно време беше вече да не ме задъхват толкова. Но дъхът ми спря. Притворих болезнено очи и сбърчих лице. Като че ли го очаквах, но то пак ме порази.

Забих ядосано ток в земята:

- Мамка му! Ще трябва да го направя… – въздъхнах. – По дяволите! Знаех си…