Дислексия
Страдам от дислексия. Ама наистина страдам! Като от неудобни обувки, като от болезнен зъб! Нали знаете – дислексия, онова, заради които не можеш да четеш, не можеш да смяташ и други такива нарушения.
Моето проявление на дислексията се състои в това, че нямам ни най-малка представа за размери, мерки и теглилки. Не съм в състояние да преценя това тук двайсет сантиметра ли е или два. Винаги ми се струва поне с наполовина по-малко или повече, често девиациите достигат дори до две трети или три четвърти. Честно ви казвам!
Как така ли? Ами, примерно, говорим си на един фирмен купон с колегата. На по чаша вино той ми казва, че физиологично е абсолютно хармонично развит, че крайниците му са изключително съразмерни и пропорциите му са си съвсем точно спазени от майката природа.
И действително, на пръв поглед – с прави, дълги крака, ръце, съразмерен торс и всичко. Това, казва той, било абсолютно математически доказано.
И приложи някаква формула, в която въведените числа от размерите на височината му дадоха абсолютно точно дължината на крайниците му.
Сетне прошепна задъхано на ухото ми формулата за последната останала по тялото му пропорция. Резултатът беше категоричен – точно двайсет сантиметра. "Кълна ти се!", закле се той в истинността на формулата за пропорции.
Е да, ама проклетата дислексия прати всичко по дяволите. Защото два часа по-късно аз въобще не усетих пропорцията като двайсет сантиметра. Никак даже. Въпросният дефект ме лиши от усещането поне наполовина! Страдание си е, казвам ви!
Не, вижте... не искам това да ви звучи вулгарно. Дислексията е нещо, което обърква възприятието ви във всички аспекти. Ето, например аз съм висока точно метър петдесет и пет. Как така съм с дислексия и знам ли?
Ами, както ви казах, дислексията се проявява по различен начин при отделните индивиди; едни не могат да четат, други да смятат, а аз не съм в състояние да определям пропорции, мерки, обеми и така...
Та, висока съм метър и петдесет и пет. Имах обаче едно гадже, което твърдеше, че е висок метър седемдесет и пет. Обаче тая идиотска дислексия някак си го правеше в очите ми доста по-нисък. До толкова, че за да запазя уважение към него, ми се наложи да изоставя високите токчета и да си купя равни обувки, та поне да изглеждаме на един ръст.
Не мога да си обясня как точно сработва тази дислексия, та дава подобни девиации. Все още си мисля, че няма как на десет сантиметра токчета при ръст сто петдесет и пет да изглеждам десетина сантиметра по-висока от човек, по-висок с цели двайсет от мен – би трябвало да е точно обратното съотношение. Но – дефект, кво да правиш...
И за да не кажете, че нещо ви мятам и се подигравам на мъжкото съсловие – не, дислексията въобще не е предтекст за това.
Добре... добре, айде! Ще ви дам пример с жена. Колежката ми твърди, че тежи петдесет и пет килограма. Да, ама аз самата тежа толкова, а ми се струва, че съм и по-ниска от нея, и, да ви кажа, доста по-слаба.
Тя, според мен, си има и коремче, и дупенце, и бая бутче. Ама пуста дислексия – обемите ми се струват изключително странни, явно не както са в действителност.
Та, ако тя е петдесет и пет, а аз я виждам като поне седемдесет и три, то очевидно тая дислексия е с доста силно проявление при мен. Да не говорим, че оня ден ми премери якето размер S и го спука през гърба – сигурно и тя е с някаква лека дислексийка, горката, та не прецени обема си спрямо дрехата.
А иначе мога да потвърдя, че дислектиците си имат компенсаторни методи да се справят това. Аз, примерно, съм перфектен шофьор. Мога дори да се похваля, че паркирам с една маневра на заден ход и въобще не ми пречат никакви объркани понятия за дължина, разстояние, обем и прочие.
Нито веднъж не съм одрасквала кола, събаряла огледало, ожулвала броня или сурвала тас на колело. Компенсаторно, нали ви казвам! Още една от странностите на дислексията. Иначе няма обяснение как двайсет сантиметра от човешкото тяло ми се виждат като десет, а паркирам на паркомясто, по-дълго от колата ми точно със същите двайсет сантиметра.
