Всички пътища водят навътре към нашата божествена същност
От Лияна Фероли
Към приемането, че и съмнението към Бога е част от Пътя и от израстването в любовта.
32-годишният писател от Чирпан Тихомир Иванов е извървял дълъг път на търсене и на не особено успешно намиране на своите личностни дадености. "Бивш телевизионер", свързан с предаванията "Това го знае всяко хлапе", "Биг Брадър", "Денсинг старс" и др. Сега студент по психология в ПУ "Паисий Хилендарски".
Описващ талантливо пътя на своето търсене в книгата си "Камино: Пътят на завръщането", той намира отговорите на най-важните въпроси за всеки един човек. За готовността на всеки един от нас в един момент да вземе съдбата в ръцете си, да запълни отчайващата си бездна от празнота, самота, отчуждение и да открие своята обетована земя на надеждата. Която не е в крайната цел, а във вечното духовно пътуване към нашата вечна същност.
- Тихомире, много често хората се оставят на Пътя подсъзнателно да ги води, защото котвата, стабилизираща ги в Битието на Бога, е била доста разклатена. При теб как се случи да поемеш към Ел Камино?
- Бях в такъв период, когато всичко, което организираше битието ми се разпадаше из основи. Всичко в професионален, образователен и личен план приключи. Останах без посока. Ами сега накъде? Имах и лични конфликти със семейството си. Бях отчаян, изгубен, не знаех какво да правя с живота си.
И Камино дойде като последен спасителен остров на надеждата. По пътеките открих много хора като мен – безработни, изгубени, отдадени на вярата, приключенски настроени. Имаше и такива в края на живота си или търсещи лек и изцеление. На Пътя няма случайно попаднали поклонници.
- Не ти ли се струва, че днес основният ни проблем е неверието ни в Божия промисъл и в Неговата правдива сила, в обещанието Му, че всичко можем да обърнем към добро, ако достатъчно вярваме в Него?
- Само днес ли? Мисля, че винаги е било така, и че има причини да се случва точно по този начин. Човек изначално е предопределен да се съмнява и да търси, но свободната воля е тази, която му служи за гарант, че може да преодолее това ограничение.
Егото е нещо, което ни отделя от Бога, но именно благодарение на него и страданието, което то ни носи, случваме примирието след това. Пътят към Бог е именно в съмнението в Него.
- Какво в повече дава доста по-различното от традиционното религиозно поклонение Ел Камино? Кой поема толкова рискове, за да встъпи в "славата на себепознанието"?
- Знаех за Камино от няколко години. Вдъхновяваше ме идеята, но нищо повече от това. Когато се случиха въпросните житейски катаклизми, Камино нахлу отново в полeзрението ми съвсем "случайно". Бях поканен на събитие за Пътя, с идеята да правя компания на един приятел. И тогава осъзнах, че трябва да отида.
Почувствах се призован. Имах времето, средствата, нямах друга алтернатива. Аз съм човек на крайностите. Често изпадам в дилеми и се чудя какъв избор да направя. Но има обстоятелства и решения в живота ми, за които съм безкрайно категоричен. И Камино беше един такъв категоричен избор. Сякаш е било неизбежно.
Умишлено исках и да съм сам. Смятам, че поклонничеството е интимно, самотно занимание. Само така можеш да се потопиш във себе си и да се сблъскаш челно с вътрешния си свят. Разбира се, не знаех къде отивам, как ще се справя и чисто физически, дали няма да се изгубя, да ми се случи нещо лошо. Това са 800 километра по пътищата на Испания – от източната граница до западната.
- Що за път е Камино, освен през смирението, минава ли и през прощението, милостта, "жертвата" в Негово име? От какво се отказва и какво ново придобива извървелият го?
- Буквално очаквах да открия себе си, без да имам представа какво точно означава това. Исках най-сетне да постигна вътрешен покой, омиротворение, да бъда щастлив човек. Първите шест дни бях безкрайно разочарован, защото се борех със съпротивите си и очакванията, които имах.
Бях момчето от цивилизацията със всичките страхове, бариери, недоверие, опитвах се да подчиня Камино. Когато през цялото време съм бил в един много по-сложен процес, който с всеки изминат километър започваше да ми се разкрива.
Тръгнах с раница, пълна със страхове. Но ги изгубих всичките по Пътя си. Научих се да бъда търпелив, да вярвам, да се доверявам, да давам, да споделям, да получавам, помирих се със самия себе си.
- Почти всички днес сме убедени, че за да оцелее светът, и той, и ние, се нуждаем от тотална трансформация. Камино подсказва ли, че това ще стане чрез извървяването на нашите вътрешни духовни пътеки и пътища. И как те се активират чрез физическо преодоляване на трудностите?
- Продължителното ходене сред природата отваря сетивата ти, пречиства съзнанието ти, отделя те от битовизмите и реалността, потапя тя в едно друго пространство. И тогава започваш да виждаш една съвсем нова действителност. И почваш да получаваш отговори.
Чрез прозрения, откровения, осъзнавания, чрез срещите и разговорите ти с другите, чрез всички невероятни събития, в които те забърква Камино. Очаквах чудеса и трансформация. А получих много повече. За всичко това разказвам в книгата си "Камино: Пътят на завръщането".
- Този път на познанието за себе си помага ли на човека да изпълни основния критерий за познаването на Бога и Неговата воля – любовта?
- Накрая, когато стигнах в катедралата, разбрах, че това не е толкова поклонение пред мощите на Св. Яков, а пред самия себе си. Свързах се за първи път толкова дълбоко и истински със себе си. Отвъд его-защитите. С моята истинска същност. И това ми донесе чувство на омиротворение, на обич и благодарност.
Защото да се приемеш такъв какъвто си, да приемеш Света такъв, какъвто Е, а не такъв какъвто си го виждал до тогава, означава да познаеш истински и Неговата воля. Защото Пътят през цялото време ме учеше именно на това – на любов във всичките му нюанси, отвъд Его-представите за любов.
Свързах се с пилигримите в един много сложен процес на даване и получаване, на взаимопомощ и подкрепа.
- Пътищата към Бога не са ли толкова, колкото са и търсещите ги? Ще има ли още много други пътища, като Камино?
- Аз мисля, че който търси, намира, независимо на каква възраст е. Това не означава, че съм научил и разбрал всичко за живота. Би било абсурдно да твърдя подобно нещо. Намереното е точно толкова, колкото ми е необходимо, за да продължа напред.
В този смисъл играта продължава, всичко е един безконечен процес. Камино е метафора за живота, Пътят, по който вървим ежедневно към Бог, няма край. Пристигането, краят на поклонението в катедралата (Бог) е целта, а пътят - любовта.
Но пътеките са много и точно това му е най-хубавото на Живота. Докато вървиш, да се учиш на любов, да се свързваш с Бог и другите, да изживяваш любов, да я споделяш и през цялото време да израстваш в нея.
Интервюто взе: Лияна Фероли
