Жажда с глад утолена

  • Сподели:
Жажда с глад утолена

А как мечтаех да приседна, да те гледам
и жаждата си с твоя глад да утоля… - Бренда Уокър

Тук съм. Тук, където нежно и силно властва лятната, дъхаща на зрялост привечер. Тук, където горят в бакърено скалите и дърветата пламенеят, и денят обгорява до червено в зноя. В Юга съм – действен и неукротим, с щедра до разточителност красота, идваща от неговата светлина. Светлина като треска и като болка. Не като тази в моята Рила – студена и някак си ленива.

Само много ярката и много жарка светлина може да слее до нажежено, до бяло, всичко в едно цяло, дори и най-несъвместимите, но тъкмо поради това очарователни неща.

Тук започнах да мисля, че пред копнежа по неизвестното отстъпва копнежът по реалността. Защото там, където не сме били, може и да е хубаво, но щом очите ни не могат да го поглъщат ежедневно и ежечасно, то почти не съществува.

Този копнеж се изпитва доста по-остро, когато подгонената от жажда за радост, топлина и светлина душа, започва да се чувства удобно на дадено място и в дадено време. А колкото повече той започва да нараства и да те изпълва, толкова по-необяснимо става с какво е свързан – с навика, с паметта на сърцето или с тази на разума, или с още нещо, което не може да се назове. Само до болка познатите неща и места, както и много красивите, могат да събудят този необясним копнеж.

Но аз съм тук и не се питам защо е така, както танцуващият не се пита защо танцува и пеещият защо пее.

Тук съм и щом виждам, дори и вцепенено от ярката светлина, щом чувам, дори и с напрягане, поради тежката мараня, щом чувствам, дори и повече сетивно, значи съм на мястото си – като новоразлистено дърво.

Не знам дали антиподът на моята Рила, където съм родена и където изтече половината от пясъка на живота ми, знойният, равнинният и светлият Кърджали ме помами и аз откликнах на неговия призивен глас, но знам, че тук се почувствах като гост, когото са очаквали и където ще изтече и останалата половина от дните ми.

Тук гладът ми за топлина и светлина, породен в Рила планина, вече е заситен с жаждата на равнината за свежест и прохлада. Та нали "гладът" със ситост не се засища, нито пък жаждата количеството вода отпива. Гладът единствено с жажда се утолява. Както при любовта – жаждата на единия влюбен се утолява с глада на другия.

И така, както при влюбените, до моята Рила, рамо до рамо, и моята Родопа застава. Взаимната си жажда с глада си да утолят.

Тази пустинна жажда за вяра, надежда, любов и познание е много по-необхватна, необозрима и неотразима, отколкото всичкия пясък във всичките пустини на света. И дори всеки ден да откриваме по една малка песъчинка от нея, пак ще е достатъчно. Както и на мен често ми стига да се докосна до раззеленилата се под погледа и молитвите на Св. Иван велика рилска "пустиня".

И в един кратък миг да мога да превърна "пустинята" на живота си в духовен оазис