Носителката на Нобелова награда за литература Ани Ерно разказва за откровената си афера с 30 години по-млад мъж
От Нели Славова
Тя е била любимка на френската литература. Той е бил студент, 30 години по-млад от нея. Носителката на Нобелова награда Ани Ерно си спомня за най-вълнуващата си афера.
''Веднъж прекарах една неловка нощ със студент, който ми пишеше от близо година и искаше да се запознае с мен.
Често съм правила любов, за да се принудя да пиша. Надявах се да намеря в умората, в рутината, което идва след това, причини да не очаквам нищо повече от живота. Надявах се, че оргазмът, най-насилственият край на чакането, който може да бъде, ще ме накара да се почувствам сигурна, че няма по-голямо удоволствие от писането на книга. Може би именно желанието да запаля искрата на написването на книга - задача, с която се колебаех да се захвана поради нейната необятност - ме подтикна да заведа Х вкъщи на по питие след вечерята в един ресторант, по време на която поради плахост той беше останал почти безмълвен. Той беше почти 30 години по-млад от мен.
Виждахме се през уикендите и междувременно си липсвахме все повече и повече. Той ми се обаждаше всеки ден от обществен телефон, за да не събуди подозренията на момичето, с което живееше. Нито тя, нито той, улисани в ежедневието си и притеснени за изпитите, някога са си представяли, че любовта може да бъде нещо различно от повече или по-малко бавно задоволяване на желанието, че може да бъде нещо като непрекъснато съзидание. Пламенността, с която той посрещна това ново откритие, ме привързваше все повече и повече към него. Малко по малко романсът ни се превърна във връзка, която искахме да доведем до крайност, без да знаем какво означава това. Когато, за мое удовлетворение и облекчение, той скъса с приятелката си и тя напусна апартамента, аз придобих навика да оставам при него от петък вечер до понеделник сутрин. Той живееше в Руан, градът, в който и аз бях живяла като студентка през 60-те години, но от години пътувах през него само за да посетя гробовете на родителите си. Веднага щом пристигнах, захвърлих в кухнята, още неразопаковани, торбите с провизии, които бях донесла, и правихме любов. В плейъра вече имаше диск, обикновено ''The Doors'', който започваше да свири веднага щом влязохме в спалнята. В някакъв момент престанах да чувам музиката.
Мощните акорди на "Love Street" и гласът на Джим Морисън отново навлязоха в съзнанието ми. Останахме да лежим на матрака, на пода. В този час трафикът беше интензивен. През високите голи прозорци по стените на стаята проблясваха лъчите на фаровете. Чувствах се така, сякаш лежа на едно легло от 18-годишна възраст и никога не съм ставала от него - едно и също легло, но на различни места, с различни мъже, неразличими един от друг.
Апартаментът му гледаше към Хотел-Дьо, изведен от експлоатация предишната година и в процес на строеж, който скоро щеше да се превърне в главната префектура. Вечер прозорците на сградата бяха осветени и често оставаха така през цялата нощ. Големият квадратен двор отпред представляваше простор от бледа празна сянка зад затворените железни порти. Погледнах към черните покриви, на чийто фон се извисяваше куполът на една църква. Освен охранителите, там вече нямаше никой. Именно на това място, в тази болница, бях транспортирана като студент в една януарска нощ заради кръвоизлив, причинен от аборт на улицата. Вече не знаех в кое крило се намираше стаята, която обитавах в продължение на шест дни. В това изумително, почти странно съвпадение имаше знак за мистериозна среща и любовна история, която трябваше да бъде изживяна докрай.
В неделните следобеди, когато навън валеше, останахме в леглото. От тихата улица долитаха гласовете на редки минувачи, обикновено чужденци от близкия хостел. Станах неостаряваща и се носех между едно и друго време в полусъзнателно състояние. Той ме заведе в Le Bureau и Big Ben, кафенета, посещавани от млади хора. Почерпи ме в "Джъмбо". Любимата му радиостанция беше Europe 2. Всяка вечер гледаше Nulle Part Ailleurs. Хората, които поздравяваше на улицата, бяха винаги млади, често студенти. Когато спираше да говори, аз стоях настрана, а те ме гледаха. След това той разказваше за академичната биография на човека, с когото току-що е разговарял, с всички подробности за неговите успехи и провали. Понякога, дискретно, отдалеч, като ме молеше да не се обръщам, той посочваше някой професор от катедрата по литература, където е учил. Той ме откъсна от моето поколение, но аз не бях част от неговото.''
