106-годишната Апо Уанг-Од е най-възрастната жена, избрана за лице на Vogue
От Нели Славова
Най-новият модел на корицата на последния брой на Vogue Филипини влиза в историята. Апо Уанг-Од, известна още като Мария Огай, е жена от коренното население на Калинга и легендарен татуист. На 106 години, тя е най-възрастният човек, украсявал корицата на Vogue.
Произхождаща от малко планинско село във Филипините, наречено Бускалан, столетницата е известна с традиционната си техника за татуиране, наречена баток. Използвайки остра пръчка и сажди от въглен, Уанг-Од практикува изкуството си още от тийнейджърска възраст, съобщава списанието. Тя започва да изучава традиционния метод от баща си. Историята описва как популярността на Уанг-Од е помогнала да се запази градчето ѝ на картата, привличайки фенове на татуировките и туристи в селския му край. Тя обучава и своите внучки - Грейс Паликас, на 26 години, и Елианг Уиган, на 23 години - да вървят по стъпките ѝ като мамбабаток.
"Апо Мария "Уанг-Од" Огай символизира силата и красотата на филипинския дух", пише Vogue Philippines в туитър. "Обявена за последния мамбабаток от своето поколение, тя е отпечатала върху кожата символите на племето Калинга, означаващи сила, смелост и красота."
Уанг-Од, смятана за най-стария мамбабаток (традиционен татуист) в страната, споделя пред Vogue, че планира да продължи да се занимава с изкуството си, докато може да вижда добре и зрението ѝ не се замъгли.
"Когато дойдат посетители от далечни страни, ще им направя татак Бускалан, татак Калинга, докато очите ми виждат.''
Хилядолетната практика баток ще продължи да съществува в Бускалан и по света благодарение на потомците, които Апо Уанг-Од обучава и вдъхновява.
Отдалеченото село Бускалан, домът на прочутия последен мамбабаток от нейното поколение, никога не е било толкова достъпно. Преди да стигнете там, трябва да издържите 12-часовото изморително за тялото пътуване от Манила, където градът е в задръствания, до криволичещите планински пътища на Кордилерите, заобикаляйки отломки от свлачища и насрещно движещи се камиони в опасна мъгла. Но черният път от отбивката в община Тинглаян, Калинга - ясно обозначен с табела, която обявява "Добре дошли! Whang-Od Buscalan Tattoo Village'' - вече е асфалтирана, което съкращава времето за поход с повече от час. Остава напрегнато изкачване през оризови тераси, което човек в разумна физическа форма може да преодолее за 40 минути.
Съвременните удобства все още не са променили напълно Бускалан. Там все още няма мобилен сигнал и само малък брой жители имат WiFi. Но стоманата отдавна е заменила традиционните когонови покриви на къщите, а дървените колиби са отстъпили място на претъпкани бетонни постройки.
Жената, която е свидетел на всички тези промени, е и главният им причинител. Апо Уанг-Од, енергичната столетница от тийнейджърска възраст ръчно рисува татуировки по кожата. Едва през последните около 15 години клиентелата ѝ и нейната известност надхвърлят границите на Кордилерите, като хиляди посетители идват от цял свят, търсейки изтънчената болка на оцветения със сажди трън.
Според преданията и интервютата, проведени от антрополога на татуировките д-р Ларс Крутак, Уанг-Од е на 16 години, когато започва кариерата си на татуист под наставничеството на баща си. Първата и единствена жена мамбабаток по онова време, Уанг-Од пътува до далечни и съседни села, повикана от общностите домакини, за да отпечата свещените символи на предците си върху хора, които са преминали или им предстои да преминат праг в живота си.
За мъжете това означавало да бъдат ''белязани'' като воини за лов на глави. Бикингът - татуировка на гърдите с шарки, които пълзят нагоре по раменете и надолу по ръцете - може да отнеме дни и да струва едно голямо прасе или няколко килограма ориз. Жените се татуирали по различни причини, най-вече за плодородие и разкрасяване. Татуираните възрастни жени от Калинга често казват, че когато умрат, не могат да вземат със себе си в задгробния живот своите мъниста и злато. Те имат само маркировките по тялото си.
Уанг-Од е татуирала повече жени, отколкото воини, тъй като ловът на глави е забранен от американците в началото на 1900 г. Образът на калингите като кръвожадни диваци е създаден от колониалния фотограф етнолог Дийн Уорчестър, който през 1912 г. публикува снимки на кордилерските племена в National Geographic, описвайки ги едновременно като екзотични и ужасяващи в опит да оправдае американския контрол над Северен Лусон или това, което той нарича "Ничия земя". Но реалността е по-различна. Практикуваният лов на глави е бил част от ритуална война, която е имала духовно значение. Практикуващият културни татуировки Лейн Уилкен обяснява в книгата "Филипински татуировки: (2010), че ловът на глави е имал за цел да възстанови баланса и справедливостта между общностите в конфликт. По този начин маркирането на воина е било церемониална и свещена дейност, извършвана на няколко етапа в продължение на почти две години.
В онези времена немаркираните жени са били смятани за несъвършени, нежелани. Един от най-трайните ullalim, форма на епическа поезия, която се пее от селския бард, е историята на героя-войн Banna, който се влюбва в красивата Lagunnawa. В предколониалната приказка техните татуирани тела се възхваляват като знаци на чест, богатство, красота и храброст.
Когато американските католически мисионери идват и построяват училища в Калинга, селските момичета са принудени да покриват ръцете си с дълги ръкави. Татуировките се превръщат в повод за срам, когато жените се отправят към града, и в крайна сметка все по-малко момичета от следващото поколение продължават традицията, тъй като в културата започват да проникват западните представи за красота и почтеност.
"Традиционното татуиране се възприема като архаично и болезнено от по-младите поколения на племето", пише старейшината на Калинга и бивш служител на НКИП Нативидад Сугуияо в увода към книгата на фотографа Джейк Верзоса "Последните татуирани жени на Калинга" (2014 г.). "Въпреки че практиката е напълно прекратена, остава жизненоважно тя никога да не бъде забравена".
Практиката може и да е изчезнала сред калинга, но външни сили отново оказват своето влияние, като този път помагат за възраждането на практиката баток и я превръщат в нещо като хибридна форма на изкуство. През 2007 г. д-р Ларс Крутак прекарва две седмици в Бускалан, за да заснеме филипинския сегмент от поредицата си "Ловец на татуировки" по Discovery Channel. Там той се запознава с Уанг-Од, която по това време е на почти 90 години и все още работи на оризовите полета всеки ден.
Мамбабаток могат да предават занаята си само по кръвна линия, а Уанг-Од никога не е имала собствени деца. Грейс Паликас, 10-годишната ѝ внучка, е избрана за неин чирак, макар че първоначално не желае да го прави.
"Аз бях първото дете, което се научи да прави татуировки. Просто наблюдавах какво прави тя", разказва Грейс, която сега е на 26 години. "Когато заминах за колежа през 2015 г., Елианг беше следващата, която се научи, за да може да помага на Апо, когато идват толкова много туристи."
През есента на 2022 г. Грейс прекарва няколко седмици във Франция, откъдето е съпругът ѝ и където е поканена като гост татуист в няколко различни студия за татуировки. Грейс е първата родом от Бускалан, която пренася баток на Запад. Нейните изчистени, симетрични черни линии са впечатляващи - шарки от скорпиони, стоножки, змии и оризови снопове се събират, за да образуват голям гоблен, който се спуска по дължината на ръката или крака. Една от клиентките ѝ, татуистка на hand poke от Бруклин, коментира в Инстаграм, че това е наистина най-смисленото ѝ преживяване. Филипинска местна практика, която е била на път да изчезне в историята, се изписва върху нова кожа. Историите на хората от племето бутбут и техните вярвания ще продължат да се предават чрез вектора на един трън, откъснат от дърво, израснало в почвата на Калинга.
По традиция татуирането се придружава от церемониални ритуали, които варират от пеене на улалим до принасяне в жертва на пиле. В днешно време изпълнението на ритуали е напълно изключено от сеанса на татуиране, въпреки че Грейс казва, че те могат да бъдат направени при поискване, особено при завършване на голяма татуировка, която отнема много дни. За хората, които не са местни жители, татуировките са доста откъснати от контекста на техните предци, избрани от същото ограничено меню от дизайни, предлагани на всички. В крайна сметка ние им приписваме свои собствени значения, четейки символите през призмата на индивида, а не на общността.
