Страхът от това да бъдеш щастлив съществува и се нарича херофобия
От Нели Славова
Тя се отнася за човек, който от страх да не изпита отрицателна емоция избягва всяка ситуация, която би могла да доведе до благополучие. Това е едно от най-разпространените разстройства в съвременната епоха.
Махатма Ганди е казал, че "щастието се появява, когато това, което мислиш, казваш, и това, което правиш, са в хармония" - една от онези фрази, които изглеждат абсурдно прости, но малцина са способни да ги приложат на практика. Хиндуисткият пацифист не е нито първият, нито последният, който дефинира това състояние, към което всяко човешко същество се стреми да достигне - и никога да не се върне - защото продължаваме да мислим, че то е уникално, универсално и постоянно, докато е ясно, че едно от най-изтърканите понятия в историята е и едно от най-абстрактните и субективни.
Ето защо целта се отдалечава, когато си мислим, че я постигаме, или защо много хора се чувстват разстроени само при мисълта, че се чувстват щастливи, дори пораждат чувство на отхвърляне като защитен механизъм срещу възможността да изпитат каквато и да е негативна емоция, която може да произтече от нея.
Става дума за херофобия - разстройство, което все още не е включено в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства, но което сее хаос в съвременната епоха. Това е начин на живот в очакване на възможни нещастия, който блокира способността да се наслаждаваме на ежедневните удоволствия, както и на всяка дейност, която води до благополучие.
Определя се като ирационален страх от това да бъдеш щастлив. Терминът идва от гръцката дума ''chero'', която означава ''радвам се''. ''Когато човек изпитва херофобия, той се страхува да участва в дейности, които другите биха описали като забавни или които дават усещане за щастие", обяснява Джудит Меса, терапевт в метода TUaTU и експерт във Vivofácil.
Джудит добавя, че страдащите от нея я проявяват с тревожност, когато трябва да се изложат на ситуация, която може да породи щастие, дори да генерира собствени симптоми. "Типичните мисли на човека, който страда от херофобия, са от типа: "това, че съм щастлив, ме прави лош човек", "опитите да бъда щастлив ме карат да си губя времето и енергията" или "щастието ще ми донесе лоши последствия".
Ребека Касерес Алфонсо е доктор по психология и здравен психолог, както и директор на Tribeca Psicólogos, и казва, че тези хора живеят в постоянен опит да контролират реалността и неблагоприятните ситуации. "Те искат да живеят по неутрален начин, с погрешната мисъл, че ако не изпитват състояния на щастие, няма да познаят тъгата (най-големия им страх)". Тя уточнява, че не бива да го бъркаме с депресията, тъй като хората с това разстройство са склонни да избягват социални ситуации. Произходът на херофобията може да се крие в травматични преживявания в детството или в зряла възраст, когато е било научено, че да бъдеш щастлив се свързва с неблагоприятни ситуации или негативни състояния на духа.
Длъжни ли сме да бъдем щастливи?
Живеем в условията на фалшив позитивизъм, който, освен че е недостижим, е и токсичен. Никой не може да бъде щастлив 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата и дори не е здравословно да се опитва. Въпреки че изглежда очевидно, ние го правим, търсим еднорози сред общество, което едновременно аплодира нормализирането на "нежеланите" настроения и ви призовава да живеете в постоянен ендорфинов възход и да приемате превратностите на живота с добро чувство за хумор.
"Като психолог трябва да отбележа, че едно от нещата, за които отделям най-много внимание във всяка от моите терапии, е нормализирането на емоции като тъга, разочарование, вина или гняв. Опитвам се да накарам хората да живеят нормално с негативни симптоми, съответстващи на неблагоприятни преживявания. Изправени пред трудна ситуация, е нормално да се ядосвате, да сте тъжни, уморени, да плачете, но това изглежда ненормално. Голям проблем е да не обръщаме внимание, когато нещо ни засяга, а откъсването от болката може да доведе до нещо, наречено дисоциация, което е едно от най-сложните разстройства, с които работим в терапията. Въпреки това да се преструваме, че нищо не е наред и че всичко е наред, сега се нарича да бъдем силни", разсъждава Касерес.
От друга страна, не бива да пренебрегваме чувството за вина, което се появява пред лицето на удоволствието, онова гласче в главата ни, което не одобрява всеки намек за щастие и което има своя произход в егото, твърди Джудит: "То е научено от семейството, приятелите, обществото и религията, които съзнателно или несъзнателно ни учат от детството да се чувстваме виновни, че мислим или действаме по определен начин".
Ребека Касерес допълва, че чувството за вина за изпитваното удоволствие е характерно за хора, които са изключително отговорни, перфекционисти и взискателни към себе си. Те са склонни да изпълняват стриктно задачите си, не само в работата, но и в семейството, както и наложените дисциплини, и не смятат, че понятието "свободно време" е нещо, което заслужават. "Те се движат в среда, в която времето е лукс, така че удоволствието ги кара да изпитват известен срам. Това е нещо поколенческо, трябва да променим манталитета си, за да разберем, че то е просто още една част от живота, като работата, семейния живот или грижата за себе си".
И Ребека, и Джудит препоръчват да се осъзнае проблемът, тъй като това е единственият начин да се сложи край на херофобията, и подчертават ползата от терапията за изследване на евентуални травми. Изследването на моделите на учене през целия живот, разбирането, че няма връзка между щастието и преживяването на неблагоприятна ситуация или негативно настроение, и усвояването на техники за релаксация и дишане ще бъдат ключови за това да ни позволят да изпитваме щастие, каквото и да е то за всеки от нас.
