Витлеемската звезда: знание за вътрешната светлина, чрез което възкръсва Христос
От Лияна Фероли
Витлеемската звезда е четиринадестолъчна, в нея присъства и фигурата-модул, ключ, по който Светите братя Кирил и Методи възкресяват българската глаголица. Тя символизира раждането и възкресението, деня и нощта, инволюцията и еволюцията, вечното движение, вечното настояще и вечното творчество. И е знание за вътрешната светлина, чрез което възкръсва Христос.
В библейския смисъл звездите се пазят от ангели, подчиняват се на волята на Бога и са нейни предвестници. А в Откровението на Йоана / 6:13 / се говори за „паднали звезди“, които всъщност са паднали ангели. В библейската символика звездата често се възприема и като образа или името на очаквания Месията /Числа 25:17/. А пък богомилският жрец Петър Осоговец казва в своето предсказание за съдбата на България от 956 г., че в четвъртия ден Господ създал звездите да красят твърдта небесна и да бъдат знамение за векове и народи. Че седем едри звезди сътворил Предвечният и седем области от небето им поверил.
И вложил Творецът седем духа в седемте светила, та седем ангела се родили. И поверил на всеки ангел да води по един от седемте народа.
Но за звезден ангел над България Бог създал Млечния път, т.е. цяла галактика, съдържаща от 100 до 400 млрд. звезди. Именно затова тя е оцелявала и при всяко изпитание е успявала да се възроди като огнената птица Феникс от собствената си пепел. И така щяла докрая на вековете да пребъдва, защото гаснели звездите една по една, но Божият пояс щял да свети вечно и Млечният път щял да бъде светъл саван над мъртвата вселена.
Общата символика на звездите отвежда и към тяхната небесна принадлежност и тяхната функция да излъчват лъчения.Затова те са символ на духа, но и на конфликта между духовните сили и светлината с материалните сили и тъмнината. Възприемат се и като светила, фарове, пронизващи нощта на подсъзнателното в човека.
Звездата с пет лъча е символ на човешкия микрокосмос. Масонската петоъгълна пламтяща звезда произхожда от Питагоровия пентаграм и също като числото пет олицетворява усъвършенстването и обединението на противоположностите. Тя символизира централното проявление на светлината и духовно възродения човек, открояващ се като светлина сред мрака на невежеството.
Звездата с шест лъча е символ на юдеизма и с лъчите, образувани от нейните преплетени триъгълници, символизира съвкупността от духа и материята, ритъма и динамиката на активния и пасивния принцип, закона за еволюцията и инволюцията.
Звездата със седем лъча олицетворява хармонията в света, човека в неговата цялост и пълнота, космическата лира и седемцветната дъга, 7-те планетарни зони.
Със своите седем лъча тази звезда участва в символиката на числото 7 и обединява значенията на геометричните фигури квадрат и триъгълник.
В основата си древните познания за Космогенезиса в различните култури и народи са еднакви по смисъл, но различни по форма. Повечето от тях водят към седмичния характер на Божествената Мъдрост. При прото- и прабългарите също са застъпени и седмолъчката, и четиринадесетолъчката.Техният числов израз се открива често в руническите и в глаголическите ни знаци. Такива знаци с духовни послания са четиринадесетолъчката от Кралевското /Търговищко/ златно съкровище от 3 в.пр.н.е., прочутата седмолъчна бронзова розета, заедно с много други каменни релефи с подобни изображения.
От наслагването пък на две седмолъчки се ражда Свещената българска инсигния, вид хералдически знак. Тя, според известния наш езотерик и художник-хералдик Христо Танев, е отличителен знак за индивидуална, родова, семейна, българска, национална и православно-християнска принадлежност. В нея са вложени и закодирани важни константи от законите на Генезиса на нашия материален видим свят, които са носители на познания за Микро- и Макрокосмоса.
Тя внушава подсъзнателно чувство за необходимост от хармония в организирания и вечно движещ се духовен и материален свят. Всеки връх от звездата в Инсигнията отговаря на 104 градуса и 30 минути, колкото са и градусите на пространственото разположение на водородните атоми спрямо кислородния атом в молекулата на водата. Тя е генезисна необходимост, свързана с пасивното женско начало, майка на всичко в мирозданието и в „началната бездна”, в която се раждат творенията, след като Генезисният импулс на Твореца е оплодил нейното лоно.
В този сакрален знак присъства и фигурата-модул, ключ към познанието, по която Светите братя Кирил и Методи възкресиха Свещената азбука - българската глаголица. В нея е вложен Бинарния безкраен модел на мъжкото и женското начало /1+0+1+0…/. В нейния център е разположена вечно въртящата се четиринадесетолъчка, в която са вплетени мъжкото и женското начало, седемте стъпала на слизането на духа в материята /инволюция/ и седемте стъпала на изкачване на материята в Духа /еволюция/. Неслучайно, Витлеемската звезда също е четиринадестолъчна. Тя предвестява раждането на Месията Исус Христос, защото символизира раждането и възкресението, деня и нощта, инволюцията и еволюцията.А нейното кръгово завихряне говори за вечното движение без начало и без край, вечното настояще и вечното творчество.
Както знаем от Библията, Витлеемската звезда е била видяна само от Тримата мъдреци, за които е била знак за рождението на Иисус и точно тя ги завежда при Младенеца, за да му се поклонят. Именно защото тя е знание за вътрешната светлина, после Христсос възкръсва точно чрез нея. Докато Озирис бил възкресен с външната сила на кадуцея, събрал енергията на Божествения Тот.
Тази възкресенска енергия от Духовното царство влиза в човека като астрална ауричност, казва Ваклуш Толев, но тя може да се усвои само чрез необходимия зрителен образ, осигурен от очите ни. Защото умът, менталът, не може да бъде усвоен без зримост. И тук на помощ идват очите, които са създадени, за да ги приучим да се съсредоточават, за да могат да „видят” мисълта и чрез посредничеството на астрала да ни се отвори небето за невидимото досега. Но след като се освободим от вътрешната слепота и сме стимулирали вътрешното си зрение. Библейския Яков, смятан за един от братята на Исус, го е правил и получавал видения, като поставял главата си върху камъка, който, като кристала, съдържа целия свят.
Но защо астрономическите търсения на Витлеемската звезда са били неуспешни и дори са я смятали за ярка комета? Та нали силно развитата астрономия по това време не би пропуснала да регистрира такова уникално небесно явление и то щеше да бъде отбелязано от римските и източните автори. Затова и поради липсата на писмени доказателства все още е невъзможно да се определи точната рождена дата на Исус.
Затова и Ваклуш Толев определя звездата като духовно явление, подлежащо на наблюдение само чрез изключително духовни сетива. Посочва също, че по-вероятната дата на Рождество Христово е 7 януари. Тъкмо тя се чествала до промяната, наложена от Константин Велики. Тази дата още се празнува в някои части на Европа като “Царски ден”. Но император Константин създава универсален, хибриден култ на основата на митризма и някои елементи от Сирия и Персия. През 321 г. той обявява, че съдилищата вече няма да бъдат затворени в еврейската събота, а в древния ден на слънцето - неделя.
С промяната на почивния ден и с възприемането на празника на Sol invictus /Непобедимото Слънце/, и на митризма /25 декември/, християнството още повече се отдалечава от юдаизма и от традиционната рождена дата на Иисус. Така Константин постига нужното му политическо, религиозно и териториално единство.
Има и една друга звезда, свързана с Коледа, и това е осмолъчната Полярна звезда. Тя заема привилегировано място в универсалната символика. Разглежда се като абсолютен център, около който вечно се върти небосвода. По тази звезда се определят позициите на другите звезди, тя е пътеводител на пустинните хора, на номадите, керванджиите, моряците и навигаторите. В повечето азиатски традиции тя олицетворява Пъпа на Света, разположен на върха на Световната планина и проявата на Бога през нощта.
В Индия, в Централна и Мала Азия, Полярната звезда сочи дома на Висшия небесен Бог. В китайската астрология имало две полярни звезди - Тиен-йи / около 2667 г. пр. Хр./ и Рай-йи /през 23 в.пр.н.е./, както уверява Сосюр. Първата половина на името им идвала от думата Тиен - Небе, разбирана от Конфуций като Върховния Бог, затова звездите имали значение на небесно единство. И двете звезди са били едва видими, и свидетелствали за голямата астрономическа точност, с която са работили китайците. За тях именно малката и почти невидима звездаТиен-йи /Полярната/ била върховното божество, върховният император, великото единство, символът на небесната и земната хармония, отправната точка към свръхестествената цялост на Вселената. Тази звезда била върховният непостижим Бог и за Хунобългарите, запазена и до днес в елбетиците, свастиките, комките, двуглавците в нашите тъкани и в някои други предмети и съдове.
Окултната символика на звездата като център на светлината е разработена също и в ХVІІІ-тия Голям Аркан на Таро. Една много древна и интересна карта показва, че Тиен/Тай-Йи, Поларната звезда, винаги е в центъра на небесния свод с разположените в него звезди, особено в полунощ на зимното слънцестоене. Звездата е изобразена в малката окръжност с кръст в положението на звездите през 2200 г.пр.н.е. и в голямата окръжност, показваща звездното небе около ХХІV в.пр.н.е.
В представите на древните Вселената се изобразява като Световно, Космическо дърво, в основата му стои свита на кълбо Змия, символ на мъдростта, а на неговия връх свети Полярната звезда. Оттук идва и коледната елха, и звездата на върха й. А Коледа е чествана дълго преди появата на християнството.
Езичниците са я чествали като рожден ден на слънчевия бог. После християнските отци провъзгласяват Христос за Lux mundi, Светлината на света, истинското слънце, спасило човечеството от мрака и превръщат Коледа в рожден ден на Христос. Истинското, незалязващо слънце в древността се е асоциирало с Полярната звезда, която стои в центъра на северния небосклон. А долу на земята получава своята знаковост като център на хармана, на гумното. Той е кръгъл и умален модел на небето. В центъра му е забит стожера, т.е Полярната звезда. където се осъществява връзката с божеството.Този модел идва от вярването, че това, което става на Земята, предварително може да се види от посветените, изписано на небето.
Харманът се възприема и като въплъщение на благоденствието, от него потича „реката” на благословеното жито и се увенчават целогодишните усилия на земеделския труд.
Когато А.Калоянов изследва фолклорната традиция, достига до извода,че Полярната звезда в митологичните представи е не само Златния стожер, но и Златната ябълка, която също е смятана за небесен център - извор на плодородие, изобилие, благоденствие и безсмъртие. Затова в нашите приказки, подобно на библейската история, тя е била строго охранявана. А за да се откъсне плодът, трябвало да бъде убит хтоничният противник.
Ето защо, Коледа е не просто честване на астрономическото събитие на зимното слънцестоене и свързаната с него религиозно-празнична обредност.
Нещото в повече може да се асоциира с чествания по същото време празник „каландас” при хоремзийските християни, в предислямската епоха и в първите години на ислямизацията.Ал Бируни говори за този al-qalandas, който съвпадал с деня на св.Василий. Хоремзийските младежи обикаляли къщите, пеели песни и пожелавали на стопаните “каландас, коландас”, което означавало “да бъде благо”. Навсякъде получавали храна и чаша вино.А пък хоремзийците, които имали подобен обред, казва Толстов, заимствали празника от аланите, част от които са и прабългарите.
Затова хоремзийският герой Сиявуш се свързва и с Дионис, Сабазий, Субар, Субиги, Зиези, със Залмоксис и Орфей. Така че, най-вероятно, е станало взаимно наслагване на езичество с християнство, за което говори и хипотеза, че Коледа има източно-ирански произход, а като старобългарска дума е заета от някои славянски езици. Ал Бируни твърди, че „коландас” означава “да бъде благо”, защото се извежда от kalyw, klyu - почетен, славен, koylle, koylya - прилежен, внимателен, добър, санскритското keuāvate - чувствен, добър, палийското kalyāia, kalyāiānita, kalyana - добър, приятен, добродетелен, красив и общоиранското dasta - давам, т.е. “давам добро”.
