Кои са най-големите страхове на хората?
От Нели Славова
Виктория Дякова е психолог. Специализирала е клиничен профил. Зад гърба си има богат опит в различни стажове към държавни и частни институции. Към момента работи като психолог на частна практика. Провежда фирмени обучения за екипна ефективност и фокусът ú е в индивидуалните консултации. Работи с тревожни и панически разстройства, дистрес, ниска самооценка, кризи във връзката, семейни консултации, социални взаимоотношения, вътрешни страхове и проблеми с емоционалното хранене.
High View Art ви среща днес с нея в едно интервю, което освен полезно, ще ви бъде и интересно за четене.
Кои са най-големите страхове на хората?
Един от най-големите човешки страхове е свързан със самотата. Нелечима болест, страх от загубата на близките хора също, което включва смърт и раздяла. Това са и може би най-често срещаните страхове, които са ясно осъзнати. Страхът, че не сме достатъчно добри пък, често бива замаскиран, под привидна самоувереност или демонстрация на самочувствие. Той не рядко остава неосъзнат, но действаме спрямо него на ниво подсъзнание. Опитваме да се харесаме на другите, действаме социално-желателно или пък не смеем да излезем от зоната си на комфорт. Социалните страхове също са много често срещани под най-различни форми.
Какво е първото нещо, което трябва да направим, за да можем сами да овладеем едно състояние на паник атака?
Може би първото, няма да е най-важното. Все пак първото нещо е да осъзнаем, че това е само една паническа атака и няма да умрем (сериозна съм, защото хората си мислят, че умират в този момент). Веднага да пипнем някакви предмети наоколо, да ги усетим – това помага за възстановяване на леката дереализация и осъзнаването на „тук и сега”. Това са първите две неща.
Най-важното нещо обаче е, след като леко сме се успокоили да се опитаме да се „сприятелим” с паник атаката. Да я попитаме защо е тук и от какво ни предпазва? Паник атаката ни показва, че нещо в нашия вътрешен свят не е наред, ако я чуем - тя може да бъде чудесен верен пътепоказател. Както се казва, цитирам по памет: „Ако не чуем тялото, какво ни шепне, то започва да крещи!”.
Бихме ли могли да разделим здравословната от нездравословната вина?
Защо нездравословната вина е вредна за нас и как да се справим с нея?
Чувството за вина е свързано с тревожността. Лично аз не смятам, че има разделение на здравословна и нездравословна вина. Може би има основателна и безпочвена. Основателната вина съответно може да се появи при осъзнаване и категоризиране на неправилно поведение от наша страна. Това е в норма, при наличие на функциониращ вътрешен съдник. Човек спокойно може да предприеме действия, с които да обясни своето поведение, да помоли да бъде извинен, ако постъпката е била несправедлива към друг обект и да си направи съответните изводи за превенция на подобно свое поведение в бъдеще. След което би трябвало да се освободим от чувството за вина. Когато обаче чувството за вина се поражда без явна, основателна причина, тогава говорим за тревожност и трябва да се работи и с нея.
Много често жените споделят помежду си, че в един момент могат да плачат, в следващия да се смеят, да се ядосват, а после пак да са приповдигнати - сякаш са се качили на емоционално влакче на ужасите и не се знае накъде ще ги отведе до края на деня. Какво е според Вас обяснението на това и кога е сигнал за проблем?
Като цяло жените сме по-емоционални и това е нормално. Проблем е, когато стане неконтролируема смяна на настроенията, непровокирана, обаче от конкретно събитие. За основно, смятам, преразглеждането на базовите вярвания за живота, чрез които живее жената в частност, но това важи за всеки един човек. Дихотомното мислене е типично за жените и води до куп разочарования, от там до силни емоционални колебания. „Умението” за идеализиране на нещата също. Тоест, когато реалността срещне вътрешните ни убеждения и те не съвпадат – ние сме разочаровани и от там силно емоционални. Важното е да разпознаваме емоциите си точно и да се опитваме да разберем защо се чувстваме по определен начин. Това функционално ли е за нас? И има ли какво да променим за наше добро?
Ако имаме болка в зъбите - отиваме при зъболекар.
За високо или ниско кръвно - незабавно търсим кардиолог.
Дори и понякога да отлагаме физическите си неразположения, рано или късно все пак се обръщаме към лекар специалист. Защо, когато става дума за психичното ни здраве, се срамуваме да потърсим професионална помощ и него можем да оставим на заден план?
Смятам, че все повече хора вече осъзнават, че нещата са взаимосвързани и се грижат за своята психична хигиена. Ние сме Био-Психо-Социални същества. Тоест физическото и психическото ни състояния, са свързани, както и със социалната ни включеност към другите. Интелигентният човек осъзнава това и се грижи и за трите жизненоважни аспекта.
Все още има предразсъдъци у доста хора, но съм на мнение, че сме все по-осъзнати.
Пред какви предизвикателства ежедневно Ви изправя професията? Помага ли Ви това призвание в личния живот или по-скоро пречи?
Предизвикателство лично за мен беше да се науча да съпреживявам чуждата болка без да се идентифицирам с нея! Това според мен е най-трудно, защото, за да работиш нашата професия се изисква да обичаш хората и да можеш да почувстваш заедно с другия. Когато виждаш и усещаш човешката болка, е много трудно да “не я мислиш после” и “да не я взимаш за своя”! Затова и много терапевти умират млади, тъй като няма как да преработят толкова много товар, ако се превръща в личен. Нашата професия е любов и аз обожавам това, което правя с цялото си същество!
{GALLERY}
