Без обич животът ни е ненужен, безвкусен и отчайващо кратък
От Лияна Фероли
Да извървиш с поезия непостижимото, е много повече от една мечта. Със словото на любовта, мъдростта и истината ще постигнем невъзможното.
Преди много години в Рилския манастир съдбата ме срещна с една сродна душа- поетът Петър Андасаров, за да споделим самостта си. Ей така, почти без думи, после ни раздели за повече от 40 години и пак ни събра, за да отдадем правото й на житейска водителка. Такива искрометни, чисто платонични срещи-трепети остават завинаги, дори формират истинската, духовната плът на време-пространството... През целия този дълъг период между двете ни срещи аз продължавах да извайвам чрез творчеството му неговия истински образ - този в моето съзнание.
И там, в него, той не беше станал толкова значим, заради известността си и творческите си успехи, множество големи награди, а затова че си беше останал духовно помазан с елея на своята елейна Елешница, че е продължавал да върви по своя път към свещената красота, така неустоимо помамен от все бягащите напред нейни простори , цъфтящи и ухаещи на зрели плодове. Да празнува живота с преливащите му в безкрая земни и небесни копнения, да следва „примамливо мамещия смях на цъфналите ливади”, на „похода на пролетните дървета”, на диханието на пресните бразди и на уханните купи сено, на „сладкото плодно безсъние”... Да го боли от нежност, от жаждата до ярост, от „дългото бленуване по невъзможното”, несподеленото, от неразбраното… И пак е бързал да дарява обичта си на света около него, да принадлежи на родните гори, на златните нивя, „осветени от хлебното зърно”. И не е закъснявал отново и отново, най-вече в болката, да избира тягата на неистово притеглялата го бяла светлина на невъзможната мечта. Да усеща със силата на творческата си интуиция, че точно тя е поддържала неговата жива живост, дори и когато го е обжаряла до червено и насичала остро дъха му. Разбирайки, че да извървиш непостижимото, е много повече от една мечта. Да преживееш живота на сладкото плодно безсъние на елейната красота.
Не може да се спре изворът на думите, въпреки неговите подпушвания, нали Поете, независимо на колко години ставаш, та нали има толкова недоизказани неща…
- И неусетно, откакто съм влязъл в света на думите, та до този момент, си мисля за тяхното начало, по-точно - за способността ни да предизвикваме тяхното рождение. По определени поводи. И стигнах отдавна до стародавната истина, че както без вода няма извор, кладенец, ручей и река, така и без думи няма мисъл в отделния човек, в най-краткото общуване между човеците. Защото енергията на мисълта е думата /словото/, а нейната същност е звукът. Така ние говорим за езика на животни и птици, който е толкова красив, че иде до нас като съвършена песен или като страховита закана. Оттук нататък е времето, в което се осъществява тяхното предназначение. В живота и чрез него, защото е неспирна необходимостта ни от общуване за нови, неказани, и за недоизказани неща. Значи, ако една от вечните истини е, че без вода няма живот, то без словото /думата/ няма език - за разбиране и за обмен на мисли между човеците. В ограничени териториални и етнически общества. С други думи, езикът е основа, емблема за самоопределението, кръщението и съществуването на нациите.
Но този твой първи въпрос от забавеното наше интервю има конкретен повод - заглавието на втората ми юбилейна стихосбирка - „Не мога да спра тези думи“ - мои и на „героите“ в повечето от стихотворенията в нея. Явно, те са предизвикани от чувства на болка, несъгласия, отрицания, заклинания… И тъй като поезията не бива да се обяснява и коментира, ще си послужа с няколко само примера:
Твоите стъпки у мене остават,
рани от спомени в мене горят.
Всяка раздяла е удар на брадва,
удар на брадва в зимна гора.
„Дълго мълчание…“
И краят на „От перваза син на времето“ с болезнения остър въпрос:
Забравихме ли как, прегърнати през рамо,
се смееха къщите покрай дворòвете.
И как деляха празника по равно
далечните от времето ни хора?
Защо дарихме със сирашка участ
пътеките, които никнеха в душите ни;
защо обидно рядко ни се случва
да не заключваме вратите си?
Но аз съм безсилен да спра и думите, чиято изворна енергия предизвиква душата меланхолично да хлипа или с дълго ехо да пее:
Не!
Не е възможно да ме напуснеш!
Аз те нося в очите си…
Или:
И когато разсъмне загадъчно, и е утро между мене и тебе,
а денят като прохождащо дете се втурна неудържимо нататък
да осъзнаем, че само с обич възможна сме си потребни;
че без нея е животът ни безвкусен и е отчайващо кратък:
„На Злати“
И още:
А някъде бащите ни вратичките на своите вечери
в очакване разтварят,
и наште имена врабчетата
по оградите на детството ни сричат;
непримиримите ни майки молитвено с далечините разговарят
и гаснат минзухарено очите им…
„Дали защото“
В живота и в творчеството си имам две предпочитания: огледално-чиста изворна вода и красивата дума. Мъдрецът Ваклуш Толев е проповядвал, че със словото даваш живот на всичко, до което усещанията и съзнанието ти се докоснат.
Стръмни са делниците на поета, той сякаш ги компенсира, като забавя скоростта на неделите, на празниците, за да продължат по-дълго…
- Че са стръмни, стръмни са и не само за поета, а за всеки творчески устроен човек. А нали казваме, че у всеки от нас е кодиран в определена степен дарба. А за събуждането й е нужен труд - енергията за устрема и реализацията на мисъл и мечта. И към този твой въпрос си привлечена от поезията ми - в случая на първата ми юбилейна книга „През делници стръмни и бавни недели“. Заглавието е взето от куплет на стихотворението „Видение“, посветено на поета Евтим Евтимов:
Щастлив да осъмне
в небесни предели
през делници стръмни
и бавни недели.
С мечта уморена
до изнемога
да стигне на стреме
по пътя до Бога.
Та нали и поетът има съдбата на Сизиф, който не отстъпва на камъка, устремен неистово към върха. И той трябва да стигне до своя връх Парнас, вдъхновен от силата на словото. За да се докосне до съзерцаваните далечини и оттам да отправи поглед към тайните на безкрайността. В този си стремеж той стига до безумна самозабрава във времето. И за времето, което човекът дели на работно и празнично. Творецът не прокарва граница между делниците стръмни и бавните недели. Защото знае - трудът увенчава времето в празници. Казал съм го в едно от своите стихотворения:
Тогава - нека бялото жужене на пчели
и властните гласчета на цветя ни мамят -
Единствено от красота и труд да ни боли.
През времето до истинския празник.
„Априлски запев“
Сама разбираш, че не съм от творците, които забавят скоростта на неделите, на празниците, за да продължат те по-дълго. Напротив - за да е повече времето за труд. Знае се традицията от памтивек - делниците са за работа - извор на радост за душата. А празниците - за отдихание и за безделна свобода на тялото човешко. Ще си послужа пак с думи на Ваклуш Толев: „Със словото даваш живот, а с безделието рушиш сътвореното!“
Дълго носих поезията ти като „далечното близко“. И то не само в очите си, та чак до онзи момент, когато от далечината не бе останала никаква следа. Поезията го може това, нали?
- Такъв случай е Божи дар и вероятно за него няма забрава и на „оня свят“! Ти сякаш изведе бяла приказка от сградата на Общинския съвет и тя оживя чрез снежния човек, който ръцете ти песенно изваяха от натрупания сняг над, и без друго красивия Рилски манастир. Беше истинско видение с пламналите си като изгрев коси, които запалиха ниското небе. То остана живо през всичките отминали години в подсъзнанието ми и често възкръсваше ярко и неповторимо. До оня, не толкова отдавнашен ден, преди няколко само години в Димитровград, когато в началото на литературното четене гласът ти сепна мисълта ми, че това си ти - помъдряла и побеляла, но същата! Да, това го може поезията, защото стихотворението ми „Молитвена музика“ бе съхранило радостта ми от искания автограф, още повече че той бе един от първите след нестихналото силно мое вълнение от публикуваното проучване за най-търсените книги през седмицата на в. „Отечествен фронт“ в няколко града. В благоевградската книжарница за художествена литература бяха: „Бойци на тихия фронт“ от Иван Винаров, „Спектър“ и „Нося те в очите си“ от Петър Андасаров. Такова признание за първа книга на млад поет... И искан автограф от млада читателка - студентка в Благоевград… Беше удивително и наистина незабравимо! Така че - именно в далечината като зарит въглен е останал жив огненият глас на „Молитвена музика“. Да, права си - това наистина го може поезията!
Не смяташ ли, че поезията владее пространството-време и чрез него успява да разшири до безкрай дори фатално стесненото ни житейско битие; че нейното най-фино и вечно докосване е онова духовно блаженство, което е много по-жива реалност от материалната, защото този трепет остава за цял живот, дори и дълго след него… Че обяснява необяснимото?
- Житейското ни битие е традиционно рамкирано откакто свят светува. Духът човешки, заедно с науката и изкуствата, не търпят тази робска ограниченост, разчупват рамката, освобождават се от малоцветието и дават простор на палитрената свобода и на излаза от тъмнината към светлите пространства. А знае се, че поезията е най-благородното свободомислещо; най-нежно и най-синтетично изкуство. И ти знаеш, че поезията е навсякъде. И още - че у всеки от нас е заложена възможността за изява, което зависи от индивидуалните ни способности. Според мен, основният двигател за всичко това е въображението, в чийто корен е усетът, усещането. Оттам нататък думата е на реакцията и реализацията й, на присъствието й в пространството и времето, разбира се. Има реална и закодирана поезия. Първата е установилата се вече в живота ни, която владее и нас, и всичко около нея. Прави всекидневието ни интересно с възвишени чувства и красиви мигновения, превръща живота ни в смислен, значим. И още - необходим. Така поезията се превръща от мечта в реалност. Защото няма нито вдъхновение, нито творческо въображение, без мечта, чиято същност е сетивността. За тях пък е необходимо присъствието на съответните рецептори. Ама аз се отплеснах, извини ме. Мисля, че стана ясен и изводът ми - именно чрез властта си над пространството и времето, поезията разширява „до безкрай дори фатално стесненото ни битие“. Без нея няма, както казваш и ти, духовно блаженство, а материалната застиналост оживява чрез поетичното й одухотворяване. Позволи ми да си послужа с нестандартните думи - тя има евристичен талант, щом обяснява категорично и необяснимото! А нейният трепет „остава за цял живот, дори и дълго след него…“
Сега вече съм убедена, че най-истинските неща ни се случват във вътрешния свят, че там се изцеляваме със силата на вътрешната си светлина от външните рани и страдания. Сигурно си го усещал и ти многократно…
- Не само истинските неща - убеден съм, че вътрешният ни свят е отвореното средище на всичко, което е било, което се случва и което е в мислите ни за бъдеще. Да, всички неща, съставляващи живота ни, са притежание на вътрешния ни свят и е безусловно вярно, че „там се изцеляваме със силата на вътрешната си светлина от външните рани и страдания“. Усещал съм го не многократно, усещам го непрестанно! С душата си, която е владетел на този вътрешен свят. Ще ми позволиш да направя малко отклонение с текст от главата „Човешката душа“ в книгата Беинса Дуно „Животъ за цьлото“: „…Велико нещо е човешката душа, за да живее Бог в нея. И наистина, тя е онова божествено начало, за което е казано: „И направи Бог човека по образ и подобие свое.“ Душата на човека прониква неговото тяло. Тя прониква сърцето му, ума му, но е същевременно вън от тях. Тя прониква целия космос, но е същевременно извън космоса. Душата е повече от всичко, което можем да си представим. Тя не може да се опише с думи. Сега, каквото и да се говори за Бога, за Любовта, за Истината, за Мъдростта, за висшите цели на битието, за смисъла на човешкия живот, все остава непонятно. Душата е, която разбира езика на тази висша действителност, защото сама принадлежи към нея.“
Едното, Всичкото, Всезнанието, Образът на Любовта също се извайват вътре в нас, а вечното блаженство е в нашия съвършен израз, истинското ни поетично излияние, колкото и рядко да се случва…
- Разликата е само в степента на извайването. Едни опознават гъсто наситените пространства с природа, събития, история и пътища към далнините на хоризонта от Едното до Всичкото, а за други то си остава малко позната територия, дори тайнство. Едни не се докосват до знанието, други градят собствени малки храмове на Всезнанието, по-скоро - на многознанието. А Образът на Любовта е закодиран у нас от рождението ни, но неговите съвършени черти оживяват чрез повечето или по-малките изпитания и чувствата, свързани с тях. Блажени са преминалите през тях като през пожар! А блаженството от тях удължава живота на сърцето и прави живота на човека щастлив.
А дали ни предстои да разберем, че Вечността се измерва с трепетите на духовното блаженство, че Словото също е любов, плам, преображение, най-висшата осезаемост, че с него всички атоми просияват и стават частица от общия светлик?
- Вярвам, защото истините за някои от тях отдавна са известни. И защото преди да е станало духовно блаженство за Вечността, това е било спасителният Божествен пояс за Историята ни, без който нямаше да има историческа вечност. А кой не знае - от Библията още, а преди това от Преданията, та до най-новите Писания, че Словото е Началото на Светлината в човешките души и на духовната култура на народа ни, на скъпото ни Отечество. То самото е Любов, а любовта, това най-нежно, най- съвършено чувство и изкуство, е енергията на Живота, на вечния живот!
В този дух как би обединил посланията в двете си нови книги, посветени на твоя юбилей?
- В нашия объркан, боледуващ, омерзен, живот, отдалечаващ се от златните си духовни времена, ще перифразирам един кратък текст, пак от цитираната книга на Беинса Дуно /Петър Дънов/: „Само като вървиш по пътя на Любовта, ти можеш да намериш майка си; Като вървиш по пътя на Мъдростта, ти можеш да намериш баща си; И като вървиш по пътя на Истината, ти можеш да намериш себе си!“ И още: Мъдростта е основният капитал на бъдещата култура и духовност. Придобие ли ги, - „човечеството ще мине целокупно от преходното към непреходното, от смъртния към вечния живот, от царството на разединението към царството на вечното единение и хармония.“
Интервюто взе: Лияна Фероли
Петър Андасаров
Молитвена музика
Светица ли си, или истинска?
О, свети образа ти стенописно
на фона на молитвената музика.
Косите ти пламтят и греят искрено,
безкрайно топли като изгрев,
а аз стоя – отшелник праведен
до тяхното захласнато поднебие.
И искам,
искам,
искам
очите ти да плиснат музика
върху бездушното лице на стайната,
на моята обречена самотност.
Да я докосна с поглед,
да се стопля –
та утре тръгна ли обратно
по песенни и глухи пътища,
пред мен да свети стенописно
на фона на небето образа ти.
Декември, 1969 г., Рилския манастир
